Когато той пристигнал, в пясъка вече ровели около 20 души

Главният идеолог на нацизма Алфред Розенберг взема част от съкровището от Малая Перешчепина уж за да го опази

Съкровището на Кубрат или както още е известно съкровището от Малая Перешчепина е най-значимото българско съкровище. То е и най-голямото ранно-средновековно съкровище и се състои от стотици златни и сребърни предмети.

Значението му се определя от факта, че вещите в него доказано са принадлежали на хан Кубрат. В него са идентифицарини мечът на българския владетел с дължина 94 см, изработен в Източната Римска империя за подарък от императораИраклийана Кубрат, няколко пръстена-печати и други лични вещи.

То е открито случайно на 29 май 1912 г. Две селски момчета, Альоша Бойко, син на казака Феодор Деркач, и Карп Маджар, като пасели овцете, забелязали в дюните вдлъбнатина в пясъка. Альоша казал на родителите си, че е открил злато в степта и мълниеносно мълвата за несметното богатство се разчула в село Малая Перешчепина на брега на река Ворскла, на 13 километра от Полтава в Запорожието.

Селяните хукнали към реката с кирки, мотики и брадви да търсят злато. За съжаление копачите изпогубват, изпочупват и унищожават голяма част от предметите. Имало е много стъклени и керамични съдове, които са изпочупени и разпръснати, а много от намерените златни апликации са разкъсани и откраднати от местните хора.

Пристигналият два дена след откритието археолог от Полтава Зарецкий заварва “върволица селяни, възрастни и деца, с лопати на рамо отиващи към мястото на находката, където вече ровели в пясъка около 20 души, от различна възраст и пол, кой както иска". Така значителна част от предметите вече била ограбена от местното население.

Все пак част от находката, която намерил археологът, била предадена в полицейското управление в близкия Константиновград, после препредадена в Полтава и Петербург. Археологът с полиция успява да събере и опише близо 800 предмета, сред които сервиз с 11 златни чаши, още 16 златни и 19 сребърни съда за бита, 500- грамова и по-малки токи за колани, огърлица с изумруди, ритон, 7 пръстена, 230 златни слитъка, 70 византийски монети и редица други предмети, сред които костен гребен за коса и шахматна фигура на кон. Общото тегло на описаните предмети от съкровището днес е 25 кг злато и 50 кг сребро.

След това в селото пристига археолога от Санкт-Петербург Н.Е.Макаренко. Той разпитва селяните как са били подредени находките при първоначалното разкопаване, опитва се да открие у тях укрити предмети, но няма успех. Всичко откраднато вече е препродадено на прекупвачите на старини в Киев и Полтава.

Въпреки това още през март 1913 г. на Международния конгрес на историците, провел се в Лондон, руската делегация оповестява историческата общественост за направеното значително откритие.

За щастие голяма част от преминалите на черния пазар намерени от селяните ценности впоследствие са изкупени от богат руски меценат и през 1926 г. той ги "дарява" на Ермитажа. Запазената по този начин част от съкровището е внушителна - 650 златни, 50 сребърни предмета и 69 златни монети.

Може само да се предполага обаче колко от безценните находки са изчезнали, тъй като има сведения, че години след откритието са били намирани у местни селяни, които ги закопавали до къщите си "за черни дни".

Една немалка част от предметите пък остават в Музея на град Полтава и изчезват по време на германската окупация през Втората световна война. Любопитното е, че от тях се заинтересувал не кой да е, а лично главният идеолог на нацизма Алфред Розенберг. Известен е и като “културолог” (роденият в Талин Розенберг е истинският създател на “расовата теория”) и “археолог”. След превземането на Полтава той специално разпоредил да му донесат ценните предмети от съкровището, запазени в местния музей. Вероятно Розенберг ги е показвал и се е похвалил лично на фюрера с тях, тъй като, както е известно, Хитлер на два пъти посещава Полтава по времето, когато градът е в ръцете на германците през войната. Алфред Розенберг, чиито дневници бяха открити едва преди няколко години и предизвикаха сензация, е бил изключително високопоставено лице в нацистката партия от самото й създаване. Дори когато Хитлер е в затвора след Бирения пуч, по негово нареждане именно той оглавява НСДАП. А вече по време на Втората световна война, след началото на операция Барбароса, като най-доверено лице Розенберг е назначен за райхсминистърана окупираните източни територии от СССР и остава на този пост от 17 юли 1941 до 8 май 1945 г.

Може само да се предполага откъде той е научил за важността на съкровището. Вероятно това е станало още преди Болшевишката революция, тъй като в този период етническият германец Розенберг е живял в Москва. По нататък съдбата на прибраната от него част от съкровището така и не е известна. Самият Розенберг, който е един от дванайсетте осъдени на смърт от Нюрнбергския процес нацисти, не споменава нищо за него. Нещо повече – той е и единственият от екзекутираните, който се отказва от правото на последна дума преди да го обесят. Така тази загадка може би никога няма да бъде разкрита.

Розенберг обаче едва ли е знаел, че става дума за съкровището на древен български владетел.

Дълги години учените предполагат, че това са византийски, персийски, гръцки бижута, натрупани с течение на времето от подаръци и трофеи, други от търговия. Заради бурните политически събития в Русия през ХХ век в продължение на десетилетия така и никой не се занимава сериозно с изследване на произхода на съкровището.

Едва след Втората световна война археоложката А. Т. Смиленко през 1963 г. прави археологическо изследване на мястото на съкровището, но нищо не е открито. Тя разпитва Карп Маджар за реда и начина на подреждане на предметите. Тогава Маджар се сеща че май е имало късчета от череп, колянно капаче и костни пластинки (астараглии), както и пепел. Но в района сред дюните Смиленко открива много от тази “пепел” която се оказва неугнил хумус. За съжаление химичен анализ не е направен.

Наученото от Карп и резултатите от изследването си, тя съобщава на Първия международен конгрес по славянска археология, провел са във Варшава през 1965 г.

През 1966 г. археолозите Е. В. Махно и Л. М. Рутковская правят отново проучване на района, но също не откриват нищо. Последното проучване е извършено през 1989 г. от смесена българо-съветска експедиция.

Първоначалните интерпретации на изследователите са, че съкровището датира от 7. в. Опитът на акад. Рибаков обаче да го припише на славяните бързо е опроверган и мненията се насочват към степните народи. Унгарските учени определят находките като аварски, тъй като откриват много аналогии с аварски находки, откривани в Унгария.

А. К. Амброз изказва хипотезата че се касае за жертвеник и тюркски поминателен комплекс, подобно на този на Кюл Тегин в източните части на Тюркския каганат.

Според А.В.Банк (1960 г.) става дума за трофейни византийски предмети, попаднали във варварската среда.

През 1972 г. в своя обобщаваща публикация Б. Маршак и Д. Скалон разграничават находките на византийски, сасанидски и варварски и предвид наличието на монети от времето на императори Ираклий и наследника му Констанс II, управлявали във втората половина на 7. в. (641-668 г.), стигат до извода, че аварите не могат да са негови притежатели, тъй като е известно, че владетелят на българите Кубрат ги прогонва в Панония, след което поддържа много добри приятелски отношения с Ираклий. По-късните монети на Констанс II, сечени около 641-668 г., също няма как да са аварска плячка.

Така постепенно се прокрадва и тезата, че съкровището е българско. По чисто идеологически причини обаче в периода на Студената война в бившия СССР дълго време на тази версия не се дава приоритет. А и самите археолози се страхували да говорят открито за тази хипотеза и има защо.

Показателен в това отношение е случаят с предполагаемия гроб на хан Аспарух. Комплексът е открит от В. А. Гринченко през 1930 г. и е зачислен в колекцията на Харковския исторически музей. Но само заради предположението на украинския археолог, че то е на основателя на българската държава, изпратили нещастния учен в ГУЛАГ.

Вероятно затова започват да се създават и всякакви невероятни хипотези за произхода на съкровището от Малая Перешчепина.

Една от най-екстравагантните е на съветската археоложка Злата Лвова. А тя никак не е случаен човек. Като завеждащ отдела в Ермитажа, където се съхранявала основната част от находката в продължение на повече от 30 години, Лвова се явява главният пазител на съкровището.

Според нейното предположение обаче в историята имало две исторически личности с името Кубрат - единият бил владетеля на оногондурите и създател на “Стара и Голяма България”, а другият - аварски васал. И именно с погребението на последния било свързано перешчепинското съкровище. За удобство тя ги нарича Куврат и Коврат.

Поради приликите на много от предметите с намерени такива при аварски погребения, тя смята, че погребаният не може да бъде хазарин, а е аварски васал. И за такъв приема или хипотетичния Коврат, или в краен случай - кан Кубрат. Версията за аварския васал, "езичника Коврат" се налагала и от факта че българският кан е бил християнин, кръстен във византийския двор, и не е логично да бъде погребан като езичник "със суетни земни съкровища".

Последват я и други съветски археолози, които още по-решително отричат българския произход на намерените ценни предмети.

За чест на нашите археолози, у нас няма спорове относно българския произход на съкровището, а по-скоро по въпроса дали там е бил погребан и хан Кубрат. За съжаление хищническото “разкопаване” извършено от перешчепинските казаци, нанася непоправими щети. При това не толкова по отношение на откраднатите златни предмети, отколкото в нарушаването на първоначалния порядък и разположение на вещите, което би дало ясен отговор на въпроса.

По този повод например проф. Станчо Ваклинов пише: “Перешчепинското съкровище се датира в периода непосредствено след 668 г., от когато е последната византийска монета в него. Разнообразни предмети влизат в него, някои от тях много по-стари от края на VII в. Основната част съставят златни апликации и тока от колан, желязна сабя със златни обковки за колчан - всичко това непосредствено свързано с облеклото на знатния покойник, погребан, положен в сандък. Но заедно с тях в гроба, изглежда, е бил заровен и любимият кон на вожда, защото са намерени многобройни апликации от кожените ремъци на сбруята. Към тези останки от погребението се прибавят и многобройни златни и сребърни съдове от различен произход.”

Рашев заема противоположното становище. Придържайки се стриктно към фактите, той пише че: "тълкуването като гроб си остава една хипотеза, при липсата на данни за наличието на човешки кости". Освен това съставът на предметите многократно надхвърля обичайния погребален инвентар.

Решителният прелом в изследванията идва през 1980 г. Тогава известните византолози, професорите Йоахим Вернер и Вернер Зайбт, разчитат върху монограмите на намерените пръстени името на Кубрат, което преобръща тълкуванията за принадлежността на съкровището. Вернер смята че Кубрат е починал около 650 г. и това е неговото погребение, а част от предметите, включително и пръстените, са били дар от император Ираклий.

Всъщност Кубрат умира “в годините, когато император Константин управлява и умира на запад”, както казват Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, т.е. при последните години от управлението на Констанс II. Или съвсем ясно е че Кубрат е починал между 664 и 668 г.

Професор Вернер от Баварската академия по категоричен начин доказва, че съкровището от Перешчепина не може да принадлежи на нито един от древните руски князе, (каквито не съществуват в тази епоха, нито руснаци, нито украинци) и е съкровище не на номади, а на велик уседнал цар на велика държава.

Кои са основните аргументи на немския професор, четете в новия брой на списание "Досие". Какво още ще откриеш в него виж във видеото: