Един ден психологът професор Даниел Гилбърт влиза в час по фотография в Харвард. В резултат на скорошно задание всеки от студентите е заснел по два кадъра. Гилбърт иска от младежите да му дадат една от двете снимки, които са направили. С тази разлика обаче, че на някои казва, че няма да им върне снимката, а на други - че след няколко дни могат да решат да я заменят, давайки му друга и възвръщайки си вече дадената. Изборът на първите е окончателен, вторите разполагат с време за обмисляне. Оказва се, че втората група студенти са много по-нещастни в тази ситуация.

Професор Гилбърт от десетилетия изследва процеса, наречен “happiness prediction”. Според него основният проблем по пътя ни към щастието е, че ние изобщо не сме добри в това да прогнозираме какво ще ни направи щастливи в бъдеще: студентите прогнозират, че наличието на избор в бъдещето ще ги направи по-щастливи, но се оказва тъкмо обратното.

“Невинаги получаваме онова, което искаме. Но това изобщо не е проблемът. Истинският проблем е, че ние всъщност много често не знаем какво ще ни направи щастливи.”, казва Гилбърт. Всички изследвания, които е провел, сочат към т.нар “impact bias” - хората са склонни да завишават сериозно интензитета и честотата на усещането, което биха имали в бъдеще - било то от негативна или положителна случка. Реално ние никога не сме толкова щастливи или толкова нещастни в реалната ситуация, колкото сме си представяли, че ще сме. “Нашият мозък е изключително адаптивен. Каквото и да ни се случи, той бързо успява да го “нормализира”, да го превърне в нещо обичайно. Това е регулиращата функция на мозъка - той няма за цел да сме щастливи, а да внесе баланс, да ни адаптира към случващото се.” Ключовото е обаче, че ние НЕ забелязваме тази адаптация, не сме способни и да прогнозираме (affecting forecasting), че ще се адаптираме. Затова просто непрестанно се “местим” от едно удоволствие, което е “адаптирано от мозъка до обичайност” към друго, и така до безкрай.