Баща ми беше човек на жеста. Умееше

да се шегува с живота и да му се радва.

Спомням си първия път когато се по-

чувствах сигурен с него.

Пътувахме заедно. Валеше пороен дъжд.

Старият ни москвич се стрелкаше по

завоите на Витиня.

Баща ми беше уморен. Срещу нас се но-

сеше огромен ТИР. Летеше. За части от

секундата баща ми успя да избегне чел-

ния сблъсък.

Спря колата. Прегърна ме. Бях на 7 годи-

ни. Дотогава така ме беше прегръщала

само майка ми. Това не беше прегръдка,

а вкопчване.

Бяхме живи.

Почувствах се сигурен в баща си.

През годините отношенията с баща

ми бяха като приливите и отливите в

морето.

Спомням си, че като тийнейджър една

жена ми каза, че съм осиновен. Хвана ме

яд. Избягах от вкъщи.

Върнах се след 2 дни. Баща ми мълча,

майка ми плака.

По-късно разбрах, че "осиновяването" е лъжа.

Последният ден на баща ми в болница-

та. Оставаха му часове живот. Зелени-

кавите му очи губеха цвят. Болестта го

беше прекършила.

Баща ми хвана ръката ми. За последно.

Почувствах се, както при онази първа

прегръдка между нас, когато бях на 7 го-

дини.

Той ми каза: „Сега нали знаеш, че си мо-

ето момче?”

Вече знаех. Не го забравям до днес.

Сбогувахме се на този ден преди 20 години!