След 10 ноември 1989 г. започнаха дълги и често безрезултатни дебати за премахването на редица паметници у нас, останали от тоталитарното минало. Дали заради прохождащата демокрация, често се намираха различни аргументи за и против, при което мнението, че независимо дали са пропагандни монументи, или са издигнати на неподходящи личности, те трябва да се запазят за историята в много случаи надделяваше.

С милиони левове дори беше създаден музей "на социалистическото изкуство", където най-фрапантните образци, като огромната статуя на Ленин в София например, бяха прибрани за съхранение.

Съвсем различно е било положението веднага след 9 септември 1944 г. Новата комунистическа власт не се церемони и решително

бърза да смени всички паметници,

напомнящи за миналото. Така жертва падат не само свързаните с монархическата институция символи, а дори и статуите на национални герои и известни възрожденски дейци.

Тогава на практика обсъждане няма, но гръмки заглавия в казионните вестници обявяват защо един или друг паметник трябва да бъдат премахнати.

Любопитни са обаче аргументите, с които се извършва тази трескава дейност в онези години.

Ето например какво пише левият писател Людмил Стоянов на първа страница на специалното издание в. "Народен съд", излизал през 1945 г. по време на процесите и разправата с елита на нацията. На прицел е един малък бюст на цар Борис ІІІ в центъра на град Попово. Статията е озаглавена гръмко "Сянката на Кобурга" и в нея авторът не пести краските.

"Тая зеленясала мумийна глава, с голо теме, ястребов нос и малки очички, изгубени в жълтия (!) череп, даваше хляб на мнозина писатели - биографи, фотографи и художници, чиито репродукции украсяваха стените на всички учреждения, кантори, кръчми и частни жилища в довчераша кобургготска България."

Езикът на писателя е особено цветист, когато обяснява за "заслугите" на династията и лично на цар Борис ІІІ към България и затова той изригва гневно:

"Не чувствате ли, че нейната сянка се носи невидимо над нашата страна, като сянка на прилеп, на вампир, който години наред е смукал кръвта на жертвата си и сега

все още

обикаля мястото

на хубавия спомен

Той е навсякъде - върху банкнотите, монетите, върху табелите на придворните шивачи и доставчици - в залите на Народния съд. Тук той витае невидим и зловещ, като един отсъстващ обвиняем, който е дърпал конците зад кулисите и комуто всички тия помагачи и съучастници, дипломати, министри, генерали, депутати, гешефтари, убийци и главорези са били съзнателни слуги и наемници в неговата сакскобургготска, великотевтонска агентура."

Изказвайки съжалението си, че последният Кобург не е доживял да получи призовка от "Народния съд", страстният комунистически пропагандатор продължава със злостните хули в безкрайна тирада срещу покойния владетел:

"Кой беше той? Какъв беше тоя човек, тоя чужденец, който обичаше да се фотографира с обикновените овчари

и орачи, но се боеше от държавниците, от силните личности? Който се заобикаляше от дребни хорица, ниши духом пияници и картоиграчи, с духовидци, безлични царедворци, за да може да лавира между фашистката интелигенция и министриаблите, сръдни, любоугодничество и тъй да избира министрите си за оная заветна цел, завещана от бащата и провеждана от сина цели двадесет години - да се впрегне българският народ в германската завоевателна политика?"

Накрая Стоянов почти с пяна на устата изригва срещу "главния виновник, коронования убиец и заклет враг на българския народ":

"Той е сякаш последна издънка на една стара династическа фамилия, чиято синя кръв не може да инпулсира сърцето и да рани мозъка.

Той е тъй закъснял за днешната бурна епоха, че

изглежда жалък

Той би бил на мястото си в средновековна Германия, дето като кобургготски княз би властувал над своите благовъзпитани немски бюргери без нито една дума на противоречие, би пил спокойно бирата си и би ходил на лов, ограден със стотици слуги, без да има нужда да прави политика, този неприятен и опасен занаят, за който Бисмарк казваше: "Политиката е война без пушки и топове."

Всъщност той имаше само една грижа: да запази трона си и около нея се въртеше цялото му дипломатическо изкуство. Една родопска пословица казва: Ако на царя угодиш, лошо за народа, ако за народа кажеш добро, царят ще се разсърди".

С какви аргументи комунистическият вожд Вълко Червенков премахва паметник на Ботев създаден от известен германски скулптор, четете в печатното издание