Има писатели, които са рок звезди, и такива, които са чалга

Удоволствие бе за мен да се докосна до спомените на Варвара Елагина, любимата на Макгахан

Заблуда е, че днес насилието е повече. Светът никога не е бил по-мирен. Навярно сме създадени да живеем с електричеството на вечното противопоставяне на добро и зло

Дългоочакваният втори роман на Захари Карабашлиев "Хавра" вече пое по своя път в ръцете на читателите след седем години обгрижване от страна на своя създател. Още в първите дни от излизането си на пазара книгата стана жертва на глада на почитателите на писателя, спечелени безапелационно още преди девет години с първото му творение "18% сиво", станало едно от най-продаваните четива у нас, както и с два сборника с разкази, сборник с пиеси и детска книга. През 2013 г. Карабашлиев се завърна от САЩ, където пише първото изречение от романа си, за да застане начело като главен редактор на издателство "Сиела" у нас и между много си ангажименти и безкрайно четене да сложи финалната точка на своето произведение. "Хавра" не може да бъде описана с лека ръка и в няколко изречения, защото има да казва много и всеки сам трябва да се докосне до същността на този свят, уловил пулса на знакови времена и човешки съдби от действителността.

-Г-н Карабашлиев, тръпнете ли как вашето ново "дете" ще бъде прието от другите - читателите?

- Тази метафора по принцип е малко изтъркана, но колкото и да се стремим да избягаме от нея, все пак остава валидна. Да, това е рожба. И също като децата една книга не може да бъде сравнявана с друга. Едно е да имаш дъщеря, а друго - син. Всяко дете е различно така, както всяка книга е различна.

Иначе не тръпна, но се вълнувам, разбира се. Надявам се да бъде приета добре. Това е книга, която засяга някои много болни теми от съвременното общество, от една страна, и един много важен исторически момент, от друга. Тоест от тези два аспекта има различни очаквания и аз се надявам, че романът ще събуди важни дебати.

- Какво предизвикателство бе да изградите този мост между две епохи, между две житейски истории в "Хавра"?

- Трябва да се пренастройваш през цялото време. В един момент пишеш за събития, случили се преди 140 години, влизаш в главите на своите герои, говориш чрез тях или по-скоро ги оставяш да говорят чрез теб, а в следващия се връщаш към съвременния ден и неговите конфликти. Като пътешественик в постоянно движение между две изключително различни епохи, които на даден етап с твоя помощ успяват да се препокрият. Особено важен е мотивът за търсенето на истината. Журналистът, върху когото съм базирал книгата, и журналистиката сега... Ето, хвърлям сериозни камъни във вашия двор... (Смее се.)

- Как успяхте да се запознаете задочно с прототипа на вашия герой Джон Макгеан?

- Това е американският военен кореспондент Джанюариъс Макгахан, който дава гласност на събитията около потушаването на Априлското въстание и жестокостите, които стават в това историческо време. Действието в романа започва шест години преди това и продължава до 1878 г. - Освобождението на България.

Прекарах доста време в работа с архива на Макгахан и с много други документи от художествен и нехудожествен характер в различни библиотеки - от Атенс, Охайо, до Ню Йорк. До голяма степен се базирам на мемоара на неговата любима жена Варвара Елагина, която на страниците на книгата носи името Вера Елегина. Този мемоар е част от личния архив на тази руска аристократка, който бе намерен в сандък след смъртта й от нейния син. Просто съм един от хората, които имаха удоволствието да видят и да пипнат подобни спомени. Любовната история между двамата имаше потенциала да се превърне в книга, защото беше една завършена сама по себе си литературна драма.

- Кое е по-сладко - търсенето, събирането на факти и впечатления или художественото гарниране след това?

- Да се ровиш в миналото и да се докосваш до хора, които са живели толкова преди нас, а са мислели по толкова сходен начин, е най-сладкото. В един момент за мен това дори се превърна в нещо, което ми носеше някакъв душевен баланс, някаква сигурност и спокойствие.

След това, когато вече осъзнах, че съм написал няколкостотин страници само за тази сюжетна линия, се запитах какво съм направил сега. Толкова много редове, а сякаш все едно не съм казал нищо и ми се иска още и още да дам.

- Паднахте в капана на собственото си творение?

- Много писатели се хващат в него. Толкова ти е приятно да живееш с героите си, че не искаш да се разделиш с тях и да ги оставиш на читателите, на другите. Искаш да ги пазиш за себе си. Толкова са ти скъпи, че не можеш да допуснеш раздялата. (Смее се.) Налага се обаче да оставиш тази твоя рожба да влезе в света и да поеме по своя собствен път.

- Да говори чрез всеки един от героите си, не е ли за писателя и особен вид раздвоение на личността? Те са като огледало, което го отразява в различна степен.

- О, да. Аз съм във всеки един от тях - и в добрите, и в злодеите. Флобер казва: "Мадам Бовари - това съм аз." Толстой също признава, че макар Ана Каренина да си има реален прототип, е вложил голяма част от същността си в нея. Що се отнася до моите герои, най-много сякаш резонирах с Джон.

- А Никола Марков?

- Той ми е много по-познат заради прототипа, на който е базиран. Знам как ще постъпи във всеки един момент. (Смее се.)

- Разминават ли се персонажите в даден момент със своите реални първообрази?

- Разбира се. И това е моментът, в който разбираш, че са живи и че си успял. Ако един автор знае във всеки един момент как ще постъпи героят му, то той най-вероятно е създал един мъртвороден герой. Както и ако е наясно как ще свърши книгата. Има автори, които знаят последното изречение. При мен не е така. Имам представа как ще започна, накъде ще вървя, но не знам как точно ще достигна до края. Оставям достатъчно свобода на героите си, опитвам се да ги озаптявам отляво и отдясно, но им позволявам да чертаят пътя си сами.

- В такъв случай как влизате в книгата?

- Винаги започвам с едно изречение. Много често след време то отпада от само себе си. Това е практика, която казва, че напишеш ли разказ, трябва да скъсаш първия лист и да го хвърлиш.

Но вижте, истината е, че техниката няма значение. Началото е трудно, защото пред теб има една гора - това е историята. Ти знаеш каква е тя, но е много важно откъде ще влезеш в нея и как ще си проправяш път през дърветата. Походът няма да е интересен, ако пристъпиш по най-логичния начин. Пътят някъде ще те отведе през много гъст и непроходим шубрак, през мрак, а другаде ще има големи и слънчеви поляни. Знаех какво искам да постигна и беше предизвикателство да реша откъде да вляза. Аз просто избрах този по-различен път.

- С каква емоция сложихте финалната точка, излязохте от гората?

- Почувствах облекчение. Няколко пъти почти свършвах романа и никога не достигах до това чувство. Някак винаги ми бе недостатъчно, мислех, че това не може да е краят. Не можех да спя. Самокритичен съм и това е проблем, разбира се, но не мога да тръгна сега да се променям.

И в един момент установих, че това е финалната точка. Как разбираш? Спиш по-спокойно.

- Родният ви град Варна е такъв и за Никола Марков, и в книгата ви. Неизчерпаем източник на вдъхновение ли е за вас?

- Много беше важно да изградя свят, който е едновременно познат и различен. Това е една Варна, в която има добро и зло, светлина и мрак, любов и омраза. Това е част от нейния чар, от нейното лице. Бе и вдъхновение, и предизвикателство.

- "Не съм се връщал от тринайсет години...", казва Марков. Вас какво ви накара да се завърнете в родината през 2013 г.?

- Най-краткият отговор би бил любов - към езика, към жена, към България.

- Липсва ли ви нещо и какво от американското ежедневие?

- Приятели, хора. И малко океанът - усещането за него. Макар да е много студен, негостоприемен и некомфортен за разлика от Черно море.

- По какво си приличат вашите приятели?

- По това, за което можем да си говорим. По откритостта, с която можем да споделяме. И най-вече по желанието ни за промяна. По някакъв начин все се обвързвам с хора, с които си говорим за някакъв вид промяна. Знаейки, че тя започва от нас. Светът има нужда от промяна, различна, но необходима.

- Какво мислите за американския президент Доналд Тръмп?

- Споделям мислите на всеки средноинтелигентен човек, че това е опасният клоун.

- А Хилари Клинтън?

- Не съм фен. Но поне беше по-нормалната опция.

- Когато живеехте в САЩ, към какво в България най-много ви теглеше носталгията?

- След първата година нямах носталгия. Чрез технологиите всеки може да бъде навсякъде. България може да не е на три морета, но е на много океани Нашето слово и култура, добро или лошо, стига навсякъде. Няма как да се говори за носталгия, защото тя е концепт на XX век. В XXI е преодолима и разрешима. Ако имаш нужда от някого, веднага можеш да се свържеш с него. Това, което ми липсваше, бе българският език. Защото е повече от думи.

- Попаднахте ли в една друга родина, променила се във ваше отсъствие?

- България се променяше всяка година през това време. В повечето случаи към добро и това е неоспорим факт. Макар че на нас ни се иска този преход от социализъм към нормалност да става по-бързо.

- В същото време светът към лошо ли се променя, бива ли тероризиран от насилие повече от всеки друг път?

- Това е заблуда. Само допреди 70-80 години Европа губеше милиони на бойните полета, концентрационни лагери и в опустошението на Втората световна война. Още по-рано - в ужаса на Първата световна война. Поглеждайки още по-назад, се виждат само още и още конфликти. Европа и светът никога не са били толкова мирни. Днес в света на медиите обаче всеки един акт на насилие е мултиплициран до милионни тиражи.

Продължаваме да забравяме, че медиите са като лупа пред образа на насилието. Ще ми се да се обединят и да кажат: "Не! Повече няма да отразяваме насилие." Това е една утопична мечта. Без излъчване на образа му то няма да има трибуна. В крайна сметка и умората от постоянната среща с него накрая ще го убие, явно... обречено е.

- Достоевски пише в "Идиот", че красотата ще спаси света, а според вас какво може да го направи? Изкуството?

- Не. Светът се спасява всеки ден. Нито красотата ще го спаси, нито грозотата може да го убие. Навярно сме създадени да живеем с електричеството на вечното противопоставяне на добро и зло. Навярно едното зарежда другото и едно без друго няма да ги има.

- Според вас днес хората четат ли повече? Или по-скоро държат да показват, че го правят, и да трупат престиж в социалните мрежи?

- Доколкото мога да видя от продажбите, днес се чете много повече, отколкото някога в историята на човечеството. Книги, съобщения, новини, менюта и т.н. Очите ни волно или неволно срещат редове навсякъде.

Чрез социалните мрежи пък четящи и пишещи хора като нас могат да се изразят още повече. Разбира се, че има елемент на мода, на престиж, но нима това е зле?

- Може ли да се каже, че модерните писатели са рок звездите днес?

- Има писатели, които са рок звезди, и такива, които са чалга звезди. Има и трети, които са падащи звезди.

- Блогърите набират мощ. Смятате ли, че някой ден интернет ще бие хартията?

- Не. В никакъв случай. В Америка преди години четенето на електронни носители набра страшна скорост, стигна, ако не се лъжа, 20%, но после затихна, удари плато и остана там.

- Напоследък все по-често се спори по въпроса дали интернет е опасен за подрастващите.

- Колкото може да бъде опасна улицата пред блока. Опасно е какво правят опасните хора, използвайки интернет.

- В същия ред на мисли музиката може ли да "възпитава" погрешно децата, или вкусовете и ценностите се придобиват по друг начин и първо в тишина у дома?

- Не. Има масови убийци, които са слушали Чайковски, а не Ози Озбърн.

- Кои са най-важните уроци, които искате да предадете на двете си дъщери?

- Да бъдат честни. Да се грижат за здравето си, да пият много вода, да спортуват, да са сред природата, да си говорят... Простички неща.

- Ако някоя от тях реши да тръгне по вашите стъпки, какво бихте я посъветвали?

- Ако иска да е писател, трябва да чете през цялото време. За начало това е достатъчно.

- Писането до свобода ли води, или до... какво?

- До четене.