Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

В България има невероятни лекари и медицински персонал. Не само много кадърни, но и човеци

Доста време чаках момента да напиша този статус и мисля, че днес е добър ден за това. Ужасно съм благодарна на съдбата, че след много месеци, в които бях обездвижена и инвалид, вече мога да ходя що-годе добре и, че множеството усложнения от травмите ми са под контрол. Т.е. вече започвам да мърдам повече и откривам неимоверно удоволствие в ходенето. Това е божия благословия.

Използвам великия Фейсбук да благодаря на десетките хора, които ме подкрепяха през последните 8 месеца и които се интересуваха от клетостта, в която изпаднах. Благодаря за грижите и съветите на всички съпричастни с мен. (особено на д-р Evgenia Hristova) – която не познавам лично, но която от разстояние ми даваше най-точните диагнози на усложненията и методи за лечение. Ако трябва да изброя всички хора, няма да остане място, но подчертавам, че имам страхотни фейсбук приятели!

Искам също да отбележа, че в България има невероятни лекари и медицински персонал. Не само много кадърни, но и човеци. Знам, че сигурно е много трудно да посрещаш и обгрижваш десетки, стотици, хиляди хора, които идват при теб със своите проблеми и трагедии, всеки ден, ден след ден –винаги с усмивка, успокояващо и ободряващо, да ги караш да не униват. Да им даваш позитивна енергия, която всъщност е част от самото лечение....Да, има такъв медицински персонал – видях го на много места в България – и тук не говоря за частни клиники и специални отношения за тези, които дават повече пари. И държа това да се знае.

Когато ходих на поредния скенер в болницата до мен седеше една баба и плачеше. Аз я питам—„какво се е случило.” А тя отговаря—„Плача от радост, че така добре се отнасят с мен тук.” Жената явно не е свикнала, а колко малко му трябва на човек да бъде добър и да носи малка радост на друг, с една най-обикновена човечност...особено към някой в нужда...

Искам да кажа, че когато бях инвалид, разбрах през какво минават хората с двигателни увреждания и колко им е трудно и колко е важна не само физическата помощ за тях, а най-вече емоционалната. И колко е важно да не се чувстват сами в трудното си положение. Също така разбрах, колко е важен всеки ден, в който човек е здрав и може да се движи и функционира. Колко е уникално чувството да се живее без болка, за жалост оценено винаги късно.

Така че, без да се разпростирам повече, искам да ви помоля, да обичате живота докато имате сили и да бъдете добри, особено към инвалидите. Защото рано или късно, ние всички ще бъдем такива.

*Татяна Кристи във фейсбук

Коментара ()

Вашият коментар