Българите морски народ ли са, или не са? Има две крайни тези – против и за. И като че ли повечето аргументи сочат, че в дългата ни история народът ни не е имал силен афинитет към морската шир.

Според някои източници българите в миналото са строели къщите си нарочно обърнати към дворовете, а не към морето. По една или друга причина нямаме и никакъв принос към географските открития и колонизирането на света.

Затова по-голямата част от изследователите смятат, че не сме типичен морски, а по-скоро сухоземен народ. И наистина, за страна, която винаги е имала сериозен излаз на море, а и в наши дни

притежава брегова ивица от 378 км

на Черно море,

постиженията ни в тази област меко казано не са много значителни.

За това косвено свидетелстват множество факти. Така например израстването на големите ни пристанищни градове започват от места, които са по-отдалечени от брега. Парцелите непосредствено покрай морето дълги години са стояли незастроени, но може би заради това имаме и прекрасните морски градини във Варна и Бургас (за двете ни най-големи пристанища чети по-подробно на стр. 6 и 8).

Друг аргумент в полза на негативното ни отношение към морското дело са имената на видовете риби в Черно море. Почти изцяло те са с турски и гръцки произход - лефер, зарган, калкан, сафрид, паламуд, кефал, хамсия, карагьоз и дори цаца са наименования, дошли от съседите ни.

Нещо повече - терминологията, свързана с мореплаването и корабостроенето, също е пълна с чуждици. В това отношение

има и някои опити за съпротива, които са по-скоро забавни, отколкото сериозни.

Талантливият публицист, поет и белетрист Крум Кънчев във вестник “Морски преглед” от 1938 г. ни предлага “къса редица чужди думи, сполучливо заменени с наши”: ватерлиния – водолиния, вахта – стража, вимпел – косица, шпигат – водосток, клюз –гърловина, кнехт – дънер, кранец – предпазител, лаг – бързомер, люк – входник, светлик, лот –дъномер, дълбокомер, перископ – мореглед, румпел – поврътник, рея – напречник, рул – кърмило, трюм – усойник, командант – корабоначалник, боцман – корабник, бушприт – стърчило, шамандура – плавник, мачта – стожер, фалшборд – лъжестена.

Към тях добавяме платнен кораб, младик (юнга), наклонник, мореплавство..."

И в историята намираме немалко доказателства в подкрепа на тезата, че като народ сме скарани с водата.

В статията на Н. Мишев “Българите и морето”, публикувана в брой първи на списание “Морски сговор” от 24 януари 1924 г., откриваме интересни примери в това отношение:

“По време на Първата световна война Българската армия достига бреговете на река Вардар и трябва да я премине. В цяла дивизия не се намира

нито един български войник, който да може да преплува

8-9 метра,

да излезе на отсрещния бряг и да върже първото въже, за да се направи впоследствие понтонен мост.

За целта викат войник от германска част. По същото време Желязната дивизия – непобедимата (Първа пехотна софийска “шопска” дивизия), стигайки река Дунав, след като чува командата да се премине реката, отказва категорично и

шопите отсичат: “Нечеме да

газиме барата!”

От друга страна, в древността не може да се каже същото за населението по нашите земи. Гръцките колонисти по черноморското ни крайбрежие основават множество градове и е доказано безспорно, че траките са били дълбоко свързани с морето.

Изглежда, че по-скарани с мореплаването са били обаче славяните. И наистина с идването им на Балканския полуостров сякаш морското дело запада.

“Векове славяните, с разединението си и със закъснялото си разбиране за значението на морето, сами спъваха стопанската си независимост и своята стопанска сила. Те, като да се примиряваха сами, че тяхното предназначение в живота на човечеството е да бъдат “орачите” на Европа, пише по този повод Мишев в статията си. - Ние, българите, повече от другите славяни изглежда да сме се помирили с горчивата си славянска съдба, макар природата да ни е облагодетелствала със свой собствен морски бряг.

Как сме се отнесли и как се отнасяме сега още към този Божий дар, като през 45-годишния си свободен живот доказвахме и доказваме на всички, че смело държим първенство в

отрицателното отношение на славяните към морето.”

В същото време немалка част от експертите са на друго мнение. Според тях славяните били изключително изкусни плувци и гмуркачи, като използвали плувните си умения и за военни цели – стоели в блата и дишали през тръбички от тръстики, като нападали противника в гръб.

В Средновековието, въпреки сведенията, че сме притежавали флот, не може да се каже, че българите се славят като “морски хора”. Според летописците със сигурност обаче сме имали не само търговски, а и военни кораби, с които сме стигали не само до Константинопол, а и до вътрешността на Европа по реките Дунав, Тиса и Сава.

В началото на IХ век хан Омуртаг (816-831) продължил крепостното строителство, изграждайки на наблизо разположения до Дръстър остров Пъколуй, днес на румънска територия, мощна крепост - пристанище на българския военен дунавски флот. Този флот предприема успешни бойни действия по Дунав през 829 г. и през 831 г.

при победните войни

на хан Омуртаг срещу Франкската империя

Биографът на Карл Велики - Айнхард, и "Аналите" на манастира “Фулда” в Германия твърдят, че през 827-829 г. български бойни кораби проникнали по Дунав в Тиса и Сава и стоварили десант от конни отряди в тила на франките, с които успешно воювал хан Омуртаг.

През следващите столетия сведенията за български кораби се губят или са много оскъдни.

Чак през 1230 г., когато Иван Асен II установил по-сериозни отношения с Венеция и Генуа и Варна възвърнала значението си на търговски център и най-важно зърнено пристанище на България бил създаден и морски флот.

В началото на 1236 г. Жофроа дьо Вилардуен, по това време владетел на Пелопонес , се притича на помощ на обсадения Константинопол със 120 бойни кораба. Той успява да пробие морската блокада, като потопява 15 кораба и влиза в Златният рог. След снемането на обсадата Иван Асен ІІ заповядва да се построят 25 нови галери. Френският византолог Льобо изтъква значението на създаването на български военноморски флот, което става по същото време, когато се създават английският (1205) и френският (1249) военноморски флот.

Веднага след като в края на ХIV в. военният флот на Византия се разпада, а Венеция и Генуа имат само по 4-5 галери в Черноморския басейн, деспот Добротица създава боен флот от 14 галери, които успешно воюват по цялото Черно море.

През XIII–XIV век във Варна има не само български, но и венециански, ромейски, генуезки, дубровнишки и флорентински търговци. През 1369 г. цар Иван-Александър дарява Варна на добруджанския деспот Добротица в знак на благодарност за помощта, която той му оказва за освобождаването на Видин от унгарска окупация и връщането му в пределите на българската държава. Варна става столица на неговия син Иванко Тертер.

Според историците това е доказателство, че само

геополитическите условия са били пречка за военноморските ни начинания в Черно море Иначе търговията ни главно с големия Константинопол е изцяло по море и до голяма степен осъществявана от български търговски кораби - за това има изрични сведения в старите хроники.

Колкото и да е учудващо е имало и българи-пирати. Във венециански архиви от края на ХIII в. се споменават често корабът на неуловимия Марин Българина, действал в Бяло море, и корабите на някой си Кривич (Кривия), действал в района на Созопол. През 1352 г. друг Кривич (вероятно негов потомък) вече е управител на града. След падането под турско робство също има българи, които плават в морето. Дори

първият адмирал на султан Мехмед ІІ Завоевателя

е бил българин

"Сведенията за български моряци в турския и венецианския флот са изобилни - пише по този повод проф. Божидар Димитров. - Ще напомня само, че първият командващ на турския флот е българинът Йосиф Балтов (Балтооглу).

В 1453 г. той пропуснал венецианска ескадра да влезе в Цариград, заради което султан Мехмед II Завоевателя искал да го обезглави. Но офицерите припомнили десетките битки, спечелени от Балтов, и му се разминало."

Фолклорът ни - и селският и градският, също не е богат с морски теми, а по правило в него за морето се говори като за враждебна стихия - "пусто Бело море", а Черно море "реве" и "страшно бушува". Но макар и редки, има и изключения.

Запазена е например песента за смелия гемиджия Андон:

Андон гемиджи не бога моли,

не бога моли, не курбан коли,

не курбан коли, не свещи пали,

вав сред морето противно стои,

противно стои на вятровете

и на вятрове си отговаря:

— Я са не боя от бели вятри,

от бели вятри, от дели поряз,

мойта гемийка — бакър капийка!

След Освобождението ситуацията се променя. Бързото израстване на крайморските градове в началото на ХХ век, както и създаването на търговски и военен флот говорят за засилени амбиции в овладяването на морето.

Може би най-учудващо в това отношение е израстването на Бургас, който от малко и незначително селце се превръща във важно пристанище, а населението му за кратко време нараства над сто пъти.

"Всичко, което говорят за къщите с прозорци, които не гледат към морето и морския вятър, е вярно за къщите на тракийските бежанци в Созопол и други места по Южното Черноморие - казва известният ни мореплавател Дончо Папазов. - Причината е, че те не са били морски, а земеделски народ. Докато къщите на гърците и на другите коренни жители на черноморските ни градове - Царево, Созопол, Анхиало и т.н., са с прекрасно изложение към морето и те са типичен морски народ.

Нашата история, като се започне с траките, е свързана с морето. Има тракийски кораби, включително на римски рисунки. Това е пълната истина -

тракийски кораби са плавали и навсякъде

сред познатия тогава свят - из Егейско море, Адриатика, да не говорим за връзките с Троя, които са се осъществявали през Черно море, Босфора и Дарданелите. Било е нещо съвсем нормално и никак немалко за древността.

По-късно имаме примера с Добротица, който е имал флот. През така нареченото турско робство много голяма част от гребците на лодките по Босфора са били българи. Включително от родното софийско Дарагалевци е имало хора, които са ходили да гребат. Имали сме и гемиджии... Разбира се, не сме направили географски открития, но с Колумб е имало един Драган от Лахнида (старото име на Охрид). Така че да говорим, че ние сме само чифчийски народ, е позорно за нас."

През ХХ век с развитието на туризма и строителството на курорти връзките на българите с морето придобиват още по-голямо значение.

В края на 50-те и началото на 60-те години започва масовото летуване на плажа и дори и малките селца по Черноморието започват бурно развитие.

Не бива да се пропуска и удивителното нарастване на търговския ни морски флот на НРБ по времето на соца, когато корабите под бяло-зелено-червеното знаме кръстосват надлъж и шир Световния океан.