Полтъргайст му буташе плочките.

Паметникът “1300 години България” си отиде скоропостижно, защото против него работеха невидими мистични сили. Казано на народен език – той бе урочасан. Затова и събарянето бе предречено още преди да го вдигнат.

Преди да го вдигнат, както знаем, на това място имаше паметни плочи на загинали български бойци. Техните души и до днес витаят наоколо и няма да се успокоят, докато не им се реституира недвижимата собственост в оригинален вид. Някои хора смятат, че едва когато духовете на падналите за родината се успокоят, преходът най-сетне ще свърши и България ще стъпи на краката си.

По света има много подобни монументални прокоби, но може би най-известен е странният случай с московския. Дворец на съветите, започнат в средата на 30-те години. Сградата е трябвало да бъде висока над 400 метра, а най-отгоре щяла да се извисява статуя на Ленин с протегната ръка, сочеща светлото бъдеще. Само пръстът е щял да бъде колкото двуетажен дом.

Нюйоркският “Емпайър стейт билдинг”, по онова време най-високият небостъргач в света, е точно 381 метра.

Прогресивната съветска общественост, естествено, е била горда и въодушевена, но религиозните московчани се кръстели, като минавали край изкопа, а някои си плювали в пазвата тайно, да не ги види Берия. Защото знаели, че този строеж не е угоден Богу.

И наистина, величавият дворец така и не успял да се вдигне над земята. Строежът на основите се забавил безкрайно заради необясними наводнения и странни аварии, докато не започнала Втората световна война. Тогава стоманата от фундамента била извадена за военни нужди и той станал негоден за небостъргач – “Емпайър стейт” въздъхнал с облекчение. Но пък през 1960 г. на същия терен е направен най-големият на света открит плувен басейн “Москва”.

Веднъж отидох да плувам там за здрав дух в здраво тяло и за изтрезняване, защото работех в Москва като кореспондент на БТА.

Обстановката беше мистична и свръхестествена. Зима е, навън е минус 15 но водата се отоплява до плюс 26 и студът не се усеща. Затова пък над повърхността се стеле петметрова стена от пара, през която се мяркат бледи лица и рамене, подобни на душите в реката Лета.

Тази хлорирана пара се носеше над реката, съсипваше експонатите в музея на Пушкин и всичко метално в радиус от 1 километър ръждясваше и зеленясваше, сякаш се покриваше с ектоплазма.

През 1994 г. басейнът бе закрит и на негово място под мъдрото ръководство на православния кмет Лужков се издигна катедралният храм на Христос Спасител, центърът на руския духовен живот.

Сега московчани се надяват, че духовете са се успокоили. Надяват се, защото знаят, че мястото е за света обител, но не е съвсем ясно за точно каква. По времето на Иван Грозни там е изграден женски манастир. През 1830 г. властите решават да преместят манастира, за да издигнат на негово място храм в чест на победата над Наполеон. Тогава една от монахините го проклина:

“Вие ще вдигнете тук черква, но тя няма да стои и половин век!” Така и става. Храмът е завършен през 1883 година, но през 1931 г. е взривен от съветската власт – точно след 48 години.

Новият “Христос Спасител” е прекрасен и отвън, и отвътре, и душата на човек се изпълва с благодат. На едната стена даже са имената на офицерите, загинали за свободата на България. Но през 2012 г. там нахлу женската група “Пуси райът” и внесе смут в храма с неприлично кълчотене и демонически крясъци. Кой знае, може би по-угодно Богу би било да се възстанови женският манастир? А и дали духът на Иван Грозни не витае някъде наоколо? Едва ли душата му е в рая. Но пък както е известно, за разлика от Хенри Осми той е пращал жените си в манастира.

На фона на тази московска драма кончината на монумента “1300 години България” изглежда незначително балканско събитие. Не че подценявам творбата на чудесния Валентин Старчев, но с проект за московския Дворец на съветите се е явил самият Льо Корбюзие и е взел само утешителна награда. Разочарован, той отишъл да твори за Мусолини.

В нашия къде по-скромен исторически монумент сякаш се беше заселил палав полтъргайст, защото скоро започнаха да му падат плочките. Един по един ханове, царе и златни векове ги хващаше липсата. Когато демографският прираст стана отрицателен, изчезна скърбящата майка. Огорчен от работническо-мениджърската приватизация си отиде и “Съзидателят” – образът на обикновения работник. Цар Симеон и книжовниците изпопадаха с тиражите на вестниците. Сякаш самият пръст на съдбата буташе плочки и образи в хармония с реформите, които препускаха над учрежденията като четиримата конници.

Малко по малко, дупка по дупка, в тялото на тези български 1300 години зейваха празни първо 500 лета, после 1000 и ето, че удари часът на новата епоха, в която не е допустимо да прекрачим с такава развалина.

Не знам дали си спомняте, но Живков се спомина в деня, в който смениха лева. Сега се реши най-сетне да изнесат и опоскания скелет на историята в деня, в който Боршош си подаде оставката…