Мачът му ни върна вкуса към великата игра

Мина време, но и аз искам да споделя за благотворителния мач на Димитър Бербатов и звездите на световния футбол. Искам да кажа, защото за такива неща трябва дълго да се говори, за да не се забравя, да се помни. Оставям настрана светлата кауза за децата, оставям настрана и всички прекрасни неща, които прави фондацията на Бербатов.

Тук всичко е ясно и единствено и само може да бъде аплодирано и подкрепяно. Но за друго исках да говоря. Този мач, независимо че беше благотворителен, ми

върна вкуса към великата игра

Върна ми усещането, че футболът е едно от най-прекрасните неща, измислени на този свят. И винаги така ще бъде. Видях един усмихнат стадион. Видях три поколения българи. Усетих прелестта.

Видях всичко онова, което тук, в българския футбол, липсва. И е химера, и е блян. Футболът ни се случва винаги на скръбно-празни болни стадиони, някак отнесени извън времето и пространството, изпълнени с тонове лоша енергия. Как тогава да имаме нормално първенство, как тогава да искаме да бъдем като онези първенства, в които футболът първо е любов, а после всичко останало.

Няма как. И ето, този мач на Бербатов и компания ни показа нагледно точно това - че футболът, освен на терена, се случва най-вече на трибуните, че чрез футбола човек може да изживее живота си в красота.

Каза и още нещо. Българският футбол ще слиза все по-надолу и по-надолу, докато на стадионите ни се отива като на война, а не като на празник. Отива се, за да се избият комплекси, да се изпсува на воля животът, да се изругае всичко възможно.

Българският футбол ще отива все повече в тинята, ако не е вече там, докато на стадионите няма деца, бащи, майки, лели, чичовци, дядовци.

Говоря така, защото наистина ми стана мило, когато видях на 14 юни пълната палитра от възрасти. И още по-мило, когато хората с най-различни ЕГН просто не сваляха усмивката от лицата си. И докато всичко това не се превърне в нещо естествено и съвсем нормално по нашите стадиони, няма как да искаме футболът ни да върви нагоре Просто е невъзможно.

Само ще си говорим едни и същи работи, ще ги повтаряме безкрай, ще обвиняваме този или онзи и пак ще се клатушкаме там, където сме сега. Да, признавам си, нямам рецепта как българинът да се върне на стадиона, как в него да се счупи нещо и той да си купи абонаментна карта, как да заведе например внучето си, как отново да почувства празничното величие на играта.

Естествено, продукцията на терена е важна, много други неща са важни, но пък и няма как да има продукция на терена, когато стадионите кънтят на кухо. Нещата са взаимни.

Сигурен съм обаче в едно, и то още повече, когато видях какво се случи на 14 юни. Че ние сме народ, за който футболът е нещо важно. Така е било и така ще бъде. И наистина има нещо скръбно в това, че и публиката я няма, липсва, че има мачове от българското първенство, които се играят пред по-малко зрители, отколкото камерно представление в театър.

Какво ми нашепна още мачът на Бербатов и звездите. Живеем в странни, невротични, бурни времена. Живеем в някакъв кризисен отрязък от време. Светът се люшка, не може да си намери място. И точно като естествена контра на всичко това футболът и всичко около него може да бъдат някакво спасение. Може да бъде някакъв миг от живота на всеки от нас, където да намериш радост, щастие, хармония. През него да чуеш другия си глас, да осмислиш мечтите си. Въобще да ти се случат някакви хубави работи.

Знам, че звучи приказно, но пък и винаги съм знаел, че футболът си е приказка, която цял живот можеш да четеш, без да ти омръзва. И за пореден път го разбрах на 14 юни тази година.