На 18 ноември 1944 г. зверски е убит българският карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев. Провинението му е, че си е позволил да осмее вожда на тоталитарната система в Русия - живия бог на всички комунисти в онези години - Йосиф Сталин.

За комунистическата власт това е светотатство, а всякаква свобода на словото и сатирата са буржоазни отживелици. За тях няма никакво значение, че

Алексиев е обичаният

баща на националния хумористичен

седмичник "Щурец",

редактор и журналист от списанията "Барабан" и "Българан" и от вестниците "Злъчка" и "Зора". Затова още на 10 септември 1944 г. талантливият журналист е арестуван. Операцията ръководи лично печално известният Лев Главинчев. Издебват го в сладкарница "Цар Освободител", която по онова време е средище на интелектуалния елит. Подобно на много други изявени българи и той е натикан набързо в една камионетка и е откаран в Училището на слепите на ул. "Нишка" в София, което набързо е превърнато в щаб на родното ГПУ. Подложен е на ужасни инквизиции и в крайна сметка е пребит до смърт.

С нечовешки усилия съпругата му Весела, която е била актриса, се добира до вратата на тази импровизирана човешка скотобойна.

"Веси, така ме тормозиха - едва мълви Щуреца. - Измъчваха ме физически и психически... Това, което направиха с мен, не съм очаквал. Аз обичах този народ, но никога няма да простя, че така постъпиха с мен... Ако даде Господ да оздравея, ще взема децата на гръб,

ще преплувам Черно море,

но ще се махнем оттук... макар и голи и боси, с просешка тояга."

На всичкото отгоре през март следващата година Райко Алексиев посмъртно е осъден от Шести състав на Народния съд, който е натоварен с разправата с интелектуалците. Формалният повод за присъдата е карикатура на Алексиев, представяща Сталин с брадва в ръка, от която капе кръв, както и заради вица, че английският каучук е еластичен, холандският още по-, но най-еластичен е

руският галош, побрал

150 милиона души.

Не на последно място целта на издадената присъда е да се отнеме имуществото на убития, тъй като според наредбата за т.нар. Народен съд за първи път в световната история е въведено сатанинското правило да се конфискуват имотите на вече убити хора.

След небивали страдания чак през 1965 г. съпругата му успява да емигрира и дълги години живее в Германия. Идва у нас едва след промените. През 1992 г. тя описва семейната трагедия в интервю за Мария Киселинчева:

"Десетина дни след като го бяха арестували, през нощта при мен дойде непознат мъж, изглеждаше прилично облечен, дали е бил от комунистите или пазач, не знам, но ми каза: "Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек в цялото Училище на слепите. Той повръща непрекъснато кръв. Госпожо Алексиева, помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат...!"

Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Може да е бил комунист, но се отнесе добре към мене. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар на болница, който да осигури свободно легло за настаняването му. Ходих целия ден и навсякъде ме гонеха като куче, никой не ме приемаше - всички ги беше страх. Най-после успях да науча адреса на д-р Ташо Ташев, който беше главен лекар на Червен кръст. Той тръгна с мене вечерта пеша до болницата, за да намери легло. На другата сутрин въпреки забраната да се дават линейки за частни случаи осигури и линейка. Разреши ми и да отида с нея. Бях следвала курсове за милосърдна сестра и облякох бялата си престилка. Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше

неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина,

ужас: спирам се до всяко легло и гледам, и се мъча да видя мъжа си, не мога да го открия. Всичките са като привидения, с грамадни бради, с побелели коси, като мъртъвци, пътници за оня свят. Докато в един ъгъл някой вдигна ръка - мъжът ми. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях побелял старец, оплескан в кърви."

Все пак успява да го закара в болницата.

“Санитарите го сложиха в колата и аз седнах до него уж му меря пулса. Щом затвориха колата, го попитах: Райко, какво е станало, какво са те правили? А той: "Веси, защо не те послушах..." Защото аз много исках да се махнем, имахме дипломатически паспорти, можехме всичко да вземем, и пари, и бижута. Но Райко каза:

"Не, аз не мога да живея

в чужбина, аз обичам България.

Не мога като някои руски емигранти, които пиянстват по цели нощи и пеят: "Волга, Волга, мать родная...", а жените им ги хранят. После, аз на никого нищо лошо не съм направил."

Сега беше толкова наплашен, че каза: "Веси, тихо, да не ти направят нещо и на тебе, моля ти се, че децата на кого ще останат." Когато наближихме болницата, той извади кръстчето, което му бях дала, като тръгваше за София, и заръча: "Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да бъде милостив към него."

Само четири дни по-късно смазаният от бой карикатурист издъхва. Освен съпругата си Весела Райко Алексиев оставя сираци и три невръстни деца - Радослав, Веселин и Алекс.

Казват, че причината да бъде убит била, че е рисувал карикатури, осмиващи Сталин, но Фра Дяволо, какъвто бил артистичния псевдоним на сатирика, има и други "заслуги" за да бъде мразен от новата власт. С безпощадна точност в сатирите си той е описал "героите" на деня. В типизирания и събирателен образ на Гуньо Гъсков рисува един събрат на Бай Ганьо. Онзи, който винаги е смятал, че е центърът на обществения живот и има претенциите да го ръководи. Така с разобличаването на "гуньогъсковщината" даровитият творец предвижда надигането на дребните души,

които, подпомогнати от чужди сили,

ще избият цвета на нацията.

Въпреки верните си предчувствия за съдбата на България, той по никакъв начин не си представял, че може някой да посегне върху него. До последно, даже когато близки го предупреждавали за опасност от разправа, той чистосърдечно отвръщал, че е честен човек и няма от какво да се притеснява за съдбата си:

"Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил."

Всъщност издателят на "Щурец" е осмивал всички родни и световни величия в онази епоха. Предусетил надигащата се вълна на тоталитаризъм в Европа, той развенчава митовете му независимо какъв цвят носят. Така например, въпреки че в онези години България води прогерманска политика, Алексиев претворява Адолф Хитлер в комичния образ Хитлерко Кратунчев.

Още през 1933 г. "Щурец" публикува карикатурата "Победители" - Хитлер с вдигната ръка, а до него един дребничък сополанко със свастика на ръкава и с кратуна вместо глава. Текстът гласи: "Адолф Хитлер и аз, Хитлерко Кратунчев, победихме най-после...". Посланието е ясно -

почитателите на Фюрера

у нас имат кратуни

вместо глави.

Година по-късно, с друга карикатура изразява и недвусмисленото си отношение и към болшевизма. На нея е нарисуван новият съветски посланик у нас Фьодор Разколников как държи саксия с посаден сърп и чук, а отдолу пише: "Само за украса на легацията ли го носиш, или искаш и разсад да ни даваш от него?"

В сатирите си Фра Дяволо не се церемони и не жали и силните на деня в България.

За размаха на таланта му обаче може да съдим не само по карикатурите, които ни е оставил, а и по многобройните сатирични и изобличителни статии, които, както винаги се случва с големите творци, звучат актуално и днес.

През 1933 г. във вестник "Щурец" излиза статията "Пътеводител за България - пътища и безпътие". Когато човек чете текста, изпълнен с насмешка и ирония, остава с усещането, че сякаш е описана днешната действителност у нас:

"За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано - България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.

Населението и се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това:

сегашните министри да

дават амнистия на бившите,

а бъдещите - на сегашните.

Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.

Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.

Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците и предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.

Държавата си служи с телефони,

а държавниците - с телефончета.

Столицата и има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното - уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.

Държавата се управлява от хора според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

България търгува с всички. Но случва се и обратното - всички да търгуват с България.

Националният девиз на държавата е "Съединението прави силата", поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението. Държавният девиз на нацията пък е "Боже, пази България". В случая Бог е натоварен да пази България вероятно защото другите са заети да си пазят частните интереси."