Лъжовна легенда е, че някога българският учител е бил на почит и уважение. Винаги народните будители са били унижавани и са умирали в лишения и мизерия.

Класически е случаят с Ботьо Петков, бащата на поета Христо Ботев. Той е роден през 1815 г. в Карлово. Учи в родния си град, в Пловдив и в Одеската семинария. Един от най-образованите люде на своето време, Ботьо сам поема кръста на народен учител. Дълги години сее просвета в Калофер. През неговото школо минават бележити личности, между които и Иван Вазов.

Ботьо Петков реформира образованието, като разделя учениците на класове. Преподава история, география и новобългарска граматика. Изхвърля гръцкия език от програмата и въвежда руския. Съставя “Кратка всеобща география”, превежда “Нещо за безграмотните человеци” и “Психология или душесловие за учение на децата”. Най-значителното му книжовно дело е преводът на “Критически издиряния за историята българска” от Юри Венелин.

През 1862 г. финансова криза плъзва по българските земи. “Калоферската община, която преди малко захващаше едно от първите места между другите общини в Отечеството ни, днес и тя по различни причини, на които не е мястото тука да ги описвам, начна да изпада - хроникира даскал Ботьо и подчертава: - Сетнините на изпадванието се струпаха най-напред на учителите.”

Положена е традицията във времена на недоимък да се посяга първо на образованието. За да закърпят бюджета, местните първенци уволняват двама учители и единият е Ботьо Петков. Уволнението е скрепено с грозно унижение.

По Велики заговезни калоферци отивали на поклонение в близкия манастир. Правели го организирано по еснафи. Понеже няма учителски еснаф, Ботьо пита чорбаджиите към кой от другите е най-удачно да се присъедини. “Телчарите, говедарите, камзамалите (бирниците) и учителите са един еснаф, съберете се та идете на монастиря”, мъдро отсъжда мустакат дембелин.

“По прав ответ от тоя не може да бъде - коментира даскал Ботьо. - Въистина у нас гледат на учителя като на говедаря: както викат на говедаря, също така и най-долний има право да вика на учителя.”

Мизерията стопява семейството на Ботьо Петков. През септември 1867 г. той пише на милионера Христо Георгиев в Букурещ: “В разстоянието на три години аз изгубих четири деца, от които единствената ми дъщеря, която се представи преди девет месеца след като доби, ме довърши. Друг син имам петнадесетгодишен, който от три години до сега седи на едно място сакат и няма надежда за изцерение.”

Бащата на Христо Ботев моли за помощ. Той не иска подаяние, а съдействие да припечели някой грош от “Критически издиряния”:

“Аз намислих да поканите някои от родолюбивите българи в Букурещ да поемат по едно количество книги за училищата в България, за да се раздават в награда на ония ученици, които се отличат на общите изпитания. Аз се надявам, че с тоя начин и мене ще се спомогне и голямо добро ще се направи на училищата, като се възбуди чрез наградата съревнование у учениците в прилежанието.”

Още две години продължават мъките на Ботьо Петков. Омерзен духовно и сломен физически от туберкулоза, той умира на 26 юли 1869 г.