Преди 10 ноември нямаше свобода на словото, днес има чудовищна злоупотреба с нея

Наградите не са суета, те формират йерархия и не са ли справедливи - превръщат бездарието в ценност

С новия си роман в два тома "Чамкория" един от най-четените съвременни писатели - Милен Русков, отвежда към най-мрачните времена от историята на България. Сюжетът засяга 20-те години у нас, когато се борят две големи военнополитически групировки. Разказът се води от един шофьор на омнибус, който се забърква в тайните и на двете страни.

С разказа на главния герой се рисува атмосферата от тези отминали времена, които са допълнително оцветени от позабравения стар софийски жаргон с типичния му акцент.

В интервю за "168 часа" писателят призна, че не обича да пише на приетия книжовен език, в който всяко трето изречение звучи като изтъркано клише. Именно тази негова способност да експериментира с езика пролича и във феноменалния му роман "Възвишение".

Русков е автор също така на "Захвърлен в природата" (2008 г.) и "Джобна енциклопедия на мистериите"(2004 г.). Носител е на редица престижни отличия за таланта и труда си, сред които Награда за литература на Европейския съюз.

"Чамкория" е в книжарниците от 4 май.

- Как решихте да развиете точно този сюжет в новия ви роман "Чамкория", с който задълбавате в мрака на 20-те години в България?

- Сюжетът е хубав, защото е драматичен. Има две страни, които са с приблизително равни сили и влизат в сблъсък. Едната удря и другата удря. Като боксов мач, при който има интрига. Тези противници, бидейки еднакво мощни, създават конфликт с неясен изход. Можело е да свърши по един начин, но е можело да свърши и по друг.

За мен

са интересни хората от

онова време, защото

са страшно различни

от всички други български поколения. Главните действащи лица на родната историческа сцена през 20-те години са тези, които се връщат от Първата световна война. Оцелели са, но са загубили. Участието във войната им е коствало огромни лишения, трудности, разбити надежди и илюзии. На някои им е коствало здравето и дори части от тялото, като оставим настрани тези, на които им е струвало живота и които не биха могли да бъдат герои на тази книга. Тези, които са се върнали, са гневни и разочаровани хора, чиято агресия се съсредоточава навътре, защото вече не може да пробие навън. Изключително интересно е това съчетание на високи, качествени и калени характери с едни от най-лошите човешки черти - безжалостност и безскрупулност. Като възел, който не можеш да развържеш.

- С какво ви заинтригуваха творчески двата атентата от 14 и 16 април 1925 г. - над цар Борис III и в църквата "Света Неделя"?

- Просто са част от времето и от тази вътрешна и братоубийствена война, която описвам. Двата атентата са само епизод от нея.

- Изпитвате ли съвсем естествения страх на твореца дали ще успеете да надминете с новото си произведение впечатляващия успех на предишното?

- Не.

Не държа всяка моя книга да бъде по-хубава от предишната.

Най-малкото защото знам, че това е невъзможно. Винаги едно от произведенията на даден писател е по-добро от останалите и почти винаги това не е последното.

Никога не се стремя да надхвърлям каквото и да било. Опитвам се да напиша хубава книга по темата, която съм избрал. "Възвишение" и "Чамкория" имат по-широка социална тема, не са камерни книги като "Захвърлен в природата", която се пише по съвсем различен начин. Всяка книга предполага определена структура и вид естетика, характерна именно за нея. Тя е част от творческия път на писателя, който нито започва, нито свършва с една-единствена книга. Докато работя, въобще не ми минава през ума да съпоставям настоящото си произведение с останалите. Правя такива сравнения, чак щом като го завърша.

- Когато приключихте "Чамкория", почувствахте ли се също толкова щастлив, колкото след "Възвишение"?

- Да. Това е удивително усещане, което никой, който не пише големи и сложни художествени книги, не може да разбере. То не може да се обясни. Това е грамадно чувство за щастие. Навярно радостта от постижението при индивидуалните усилия в изкуството е по-голяма от тази при колективните. Когато човек пише, никой не може да му помогне и никой не може да му попречи. Оставени сте напълно сами на себе си. И всяка книга

е едно грамадно изпитание за таланта,

интелекта

и характера ви.

Щом я завършите, значи сте се справили - талантът, умът и характерът ви са се оказали достатъчно силни, за да понесат напрежението. Големите и трудни книги ви подлагат на огромен натиск. Ако се справите, разбирате, че сте човек, който има стойност. И това ви прави щастлив.

- Кой е най-изстраданият ви роман? И кой е най-скъпият за вас?

- В момента "Чамкория" е и двете. Защото обикновено писателят обича най-много последното си творение, поне докато не мине време. Привързан е към него, защото още живее с него.

- Залагате ли у героите си черти от своя характер?

- Във всички. Тъй като в момента съм най-силно привързан към "Чамкория", имам чувството, че у героя от нея съм вложил най-много от себе си, но може и да не е така. Когато човек изгражда литературния си герой, той прилича на артист, който влиза в роля. 

Това не сте вие и в същото

време сте именно вие.

Има много неща, по които главните ми герои се различават от мен, но и много, по които приличат на мен. Част от тях съм аз, част от тях е плод на въображението ми, а друга част е плод на обстоятелствата и средата, в които съм ги поставил.

- Носител сте на редица престижни литературни награди. Суета ли са за вас тези призове?

- Не са суета. Те са израз на признание за качествата на писателя, за неговия талант и труд. Много е важно това признание да бъде справедливо просто

защото е важно светът

да бъде справедлив.

Освен това те формират художествена йерархия на ценностите. Тоест определят кое представлява ценност в очите на обществото, което в по-голямата си част не е запознато с литературния живот в подробности и се ориентира тъкмо по наградите.

Хората четат наградената книга и си казват: "Това сигурно е най-доброто." И ако това произведение е посредствено, читателят си казва: "Ако това е най-доброто, представям си каква е останалата българска литература." Така не чете другото, което може и да е много по-хубаво.

Отвратително порочна практика е да се награждават бездарни и посредствени произведения, тъй като с това се подменя йерархията на ценностите и посредствеността се превръща в добродетел, а бездарието в ценност. Литературни награди трябва да има, защото те изпълняват важна социално-естетическа функция, но те трябва да бъдат справедливи. Иначе не просто се обезсмислят, а стават вредни.

- Има ли завист и непочтена конкуренция сред творците у нас?

- Разбира се, че има. Това не е никаква новина и се отнася за писателските среди навсякъде, не само в България, а също и за всички останали професии. Удари под кръста има във всяка човешка дейност, където съществува конкуренция.

Една част от претендентите винаги действат чрез непочтени средства.

От артистите до търговците на петрол. В това отношение всички си служат с еднакви по смисъл, но различни по форма средства. Зависи какъв е

мащабът на конкуренцията

и какви по мощ сили

се сблъскват.

Добре е впрочем всеки да направи каквото може в собствената си област, за да изчезне този тип нелоялна конкуренция. Ако живеехме в свят, в който конкуренцията беше честна, щяхме да процъфтяваме.

- Смятате ли, че днес хората четат повече?

- Наскоро видях една статистика, според която 50% от българите не са прочели нито една книга през последната година. Хората бяха разделени по полов признак и по образователен ценз. Както може да се очаква, образованието се оказва най-важно в това отношение. Не мисля, че днес се чете повече, а е по-скоро обратното.

- Вие сте един от най-трудните за четене съвременни писатели. Изглежда, не се стремите да задоволите масовия вкус.

- "Масов вкус" впрочем е много съмнителен израз. По-скоро може да съществува масова безвкусица. Но да кажем, че това е шега... В действителност аз се опитвам да постигна собствените си естетически критерии и идеали. Навремето, когато ме питаха за кого пиша, казвах: "За боговете".

Обаче понеже в тази малка страна на розите и тютюна всичко се разбира буквално, реших да съм по-конкретен. С тази фраза имам предвид, че се опитвам да пиша така, че

да се доближа до представата си за съвършенство.

Като в същото време се старая да бъда максимално любезен към читателя. С готовност правя отстъпки, които не влизат в противоречие с естетическите ми идеали.

Това много често е възможно. И аз мога да бъда взискателен в художествен план и същевременно любезен към читателя. Форма на поведение, което всъщност не прави никакви художествени компромиси.

- Очертава се екранизацията на "Възвишение" да бъде киносъбитието на годината. С какво режисьорът Виктор Божинов успя да ви накара да му се доверите?

- Най-силно впечатление ми направи това, че той обича книгата и много добре я познава. Допадна ми и като човек. Понякога хората се харесват, без да знаят защо, и това е много важно в живота.

Важно и

необяснимо, като

повечето важни неща.

Моят случай с него е именно такъв. Освен всичко друго Виктор има великолепна професионална биография, като навярно е българският режисьор с най-много снимачни часове изобщо, преминал през всички стъпала на киното.

- Самият вие претворявате диалозите за големия екран, но не сте си позволявали да се намесвате в снимачния процес. Не се ли изкушавахте да държите изкъсо случващото се на снимачната площадка?

- Аз се водя за съсценарист, но практически съм диалогист, защото сценария за филма го написаха Виктор и Нели Димитрова. Не съм се изкушавал да се меся както за филма, така и за театралната постановка преди това. Достатъчно толерантен съм, макар да знам, че огромното мнозинство от писателите не са, и съвсем искрено се учудвам защо.

В края на краищата това е друго изкуство и човекът, който го прави, поема всички рискове. Затова

трябва да му се даде

пълна свобода.

Още повече когато вие не разбирате нищо от това изкуство. Дайте ми на мен да заснема филм и ще видите каква катастрофа ще последва. Тъй че защо да се меся?!

- Мислите ли, че и "Чамкория" може да се пренесе на големия екран?

- Да, почти сигурен съм, че ще бъде филмирана. Тя е много по-сценична от "Възвишение".

- Казвали сте, че сте успели да станете писател благодарение на това, че пада тоталитарният режим. Защо?

- Просто преди 10 ноември никога нямаше да излязат първите ми две книги. Първо заради моя интерес към окултизма, и второ заради

възгледа ми за ролята

на случайността и

индивида в историята.

Аз смятам, че тази роля е решаваща. А не историческите процеси, обусловени от някакви обективни закони. Тъй че нямаше да мога да стана писател, ако комунизмът не беше паднал. Не само при комунизма, но и, да речем, при пруската монархия нямаше да мога да стана писател. При никаква идеология с ясно структурирани движещи сили на историческите процеси нямаше да мога да стана такъв. С моите естетически и житейски възгледи, които си пробиват път и в книгите ми, най-вероятно щях да бъда някакъв тежък неудачник във всякакъв тоталитарен или авторитарен режим. Във всеки режим на абсолютна истина със задължителен характер. Не защото съм

кой знае какъв либерал,

а защото съм скептичен.

И към либерализма също.

Но в действителност той е за човек като мен истинско спасение.

- Какво бе най-отблъскващо от тогавашната действителност за вас и какво е днес?

- Тогава липсваше свободата. Разбирам, че за много хора тя не е толкова важна, а има само икономически измерител и те се чувстват свободни, когато имат пари в джоба. Склонен съм да ги разбирам и съм убеден, че хората, които мислят така, са мнозинство у нас. Затова с малко извинителен тон искам да кажа, че за мен свободата на словото е много важна. Иначе просто нямаше да мога да упражнявам професията си и да изразя себе си.

Днес пък има чудовищна злоупотреба именно със свободата на словото. Ужасна е вулгаризацията му и превръщането на медиите в оръдия на икономическите и политически интереси.

Ако някога нямаше свобода на словото, днес пък има чудовищна злоупотреба с нея.

- Коя е била най-трудната отсечка от професионалния ви път досега?

- Началото. В началото бях спъван отвсякъде. Мъчеха се да ми попречат да пробия и да стигна до читателя. Най-вероятно от страх, за да не затъмня случайно някого. Полагах грамадни усилия, не можех и да се издържам от книгите, които тогава пишех, и затова работех като преводач. И на всяка крачка ме препъваха. Това много ме разочарова и ме ожесточи. То ме превърна за някои хора в най-страшния неприятел в живота им.

Честно казано, ужасно е да имаш неприятел като мен.

Аз винаги мога да те изкарам глупак, дори и да си прав, по силата на чисто реторическите си умения. А камо ли ако съм прав и истината е на моя страна... Ако тези хора бяха по-умни, щяха да си спестят това. Но те са глупави и недалновидни.

- Като творец, който винаги отвежда читателите си към миналото, докато пишете, пренасяте ли се мислено във времената, които претворявате?

- Да. Научавам много неща за миналото, и го правя с голям интерес. Напълно ангажирам с това въображението и духа си. Опитвам се да се пренеса в онзи свят и да видя историята отвътре. И обикновено успявам. Това е може би

някаква форма

на самохипноза,

която, за да може да бъде осъществена, изисква човек да пренесе съзнанието си в друго време и място. Всичко това прилича на откриването на непознат континент. То е всъщност много интересен процес, защото ние само си мислим, въобразяваме си, че познаваме миналото.

- Ако можехте да избирате, в кое време бихте живели?

- В днешно време. Мисля, че това е всъщност най-доброто време.

- Бъдещето не представлява ли никакъв интерес за вас?

- Опасявам се, че в художествен смисъл не ме интересува изобщо. Моята любов към миналото идва от позицията на човек, който търси истории. В миналото има готови, добре структурирани истории, които могат да бъдат видени от началото им до самия им край.

- Имате ли идея вече за следващ роман?

- Знам няколко много хубави истории. Ще взема решение коя от тях да избера след година и половина, да речем.

За да пристъпя към следващата си книга,

трябва да се освободя

от предишната.

Затова впрочем и не исках да се меся в работата на театралите и кинаджиите, които непрекъснато ме връщаха към "Възвишение", докато работех по "Чамкория". Тези връщания са много неприятни за един писател, спъват ви. Човек трябва да си изчисти главата напълно от миналите си неща, за да продължи нататък. Това отнема около година.

- Кое е по-трудно - началото или финалът?

- Аз пиша едновременно началото и края, за да не се изгубя по пътя. Така имам котва, която ме спира да не отлетя в художествения океан и да потъна някъде там, в тези неясни пространства на въображението. Не мога да кажа кое е по-трудно, но мога да кажа кое е неизмеримо по-важно - краят. Краят е вашият спасителен бряг. Мястото, до което трябва да стигнете, и ако знаете кое е то,

цялото пътуване става по-обозримо, придобива

ясна цел и посока.

Това ви спасява поне на няколко пъти, докато се лутате из този безкраен океан на словото и въображението. Трябва да знаете от къде тръгвате и къде свършвате, и тогава всичко друго става просто една поредица от попътни обстоятелства. Дълга, но управляема.