Сърце не ми дава да не кажа думи за новото допълнено издание на “Записки 1970-1993” от Константин Павлов, което се появи тези дни в книжарниците. То включва записки, части от интервюта, 60 нови фрагмента.

Смятам тази книга за безценна, в която всеки може да прелисти себе си.

Смятам я за изключително важна, единствена и паметна. Приемам я като нещо, което може да те накара  да изхвърлиш ирисите си на тротоара. И да продължиш без тях.

Много би ми се искало тези, които дори не са чували за Константин Павлов сега, в “Записки 1970-1993” да го открият. А после и стиховете му. Жалко е и не е честно, ако мислител, философ и, разбира се, поет като него е затворен в една бутикова аудитория. Неговото име се знае предимно от изкушените от писането. Или поне аз така мисля, но дано греша.

Тук, в тези страници, са събрани толкова ирония, несбъднати мечтания, заглушени пориви и стенания, мъртви надежди, прилепова самота. Между тези страници човек разбира и усеща абсурда, в който живее, отворените очи на съня, красота на жабата. И безропотно става светулка в слънцето.

Така усещам тези изповеди на Константин Павлов и така ги износвам в себе си. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че днес, доста време след като са писани, бих ги нарекъл празнично-тъжни проклятия, някак жестоко лични, но и жестоко мащабни, че и днес звучат като за утре.

В тази книга има много утре, има много пътуване напред не само във времето, но и в неговите процепи и движения извън него. Точно това прави тази книга писък и тотална опозиция на живота изобщо. В нея животът е най-прекрасната абревиатура на смъртта, но и обратното. И повече от сигурно е, че всеки, който заглъхне сред тези страници, ще почувства колко е малък и безсмислен на този свят, колко е временен - като някакво листо, гонещо вятъра и нищо повече.

Да, четейки Константин Павлов, изпадаш точно в такова състояние, в което всяка твоя фибра размества мястото си, всеки твой жест се стопява някъде сред въздуха, всяка твоя крачка е единствена и сама на кръстопътя. И още, че животът на всеки от нас е едно продуктово позициониране на сълзата.

Да, тези записки са и много, много тъжни и могат наистина да предизвикат перманентна депресия. Но и перманентен оптимизъм. Както споделих по-горе, много бих желал, и вярвам в това, вселени като Константин Павлов да не са забравени. И въобще да не подлежат на забрава. Напълно съм убеден, че неговите думи са за много по-голяма публика, а не светещи единствено и само сред поети, философи и университетски работници. Неговото творчество, разбира се, на първо място слагам поезията му, е толкова вцепеняващо директно-философско, че всеки, без значение от социалния му статус, би намерил няколко притчи за себе си в него. И през тях да огледа живота си като от окото на птица, кацнала на някой небостъргач.

Мисля си и още нещо. Че колкото повече говорим и пишем, и разсъждаме за автори като Константин Павлов, колкото повече ги разпространяваме, толкова повече сърцата ни ще отиват встрани, повече ще се самокоригираме, ще бъдем поне пет идеи по-критични както към себе си, така и към деня и времето. Ще бъдем малко по-специални и красиви и в протестите си, и в смирението си. Ще остаряваме с няколко истини за вселената в повече.

Още много мога да говоря за думите на Константин Павлов, за техните значения и смисли, за тяхната памет и движение, за техните изстрели и мълчания. Разбира се, единствено и само както аз ги усещам и чувствам. Но лично за мен по-важно е тази книга, и изобщо неговите книги просто да се продават и четат. Ако не във всяка, поне във всяка трета българска къща да има нещо от него. Дали тази книга, дали том със стихове - не казвам, че е задължително, а единствено и само, че би било пречистващо. Единствено и само, че ако можем наистина да видим красотата на жабата, значи ще видим толкова други неща, които са се скрили от нас. А това просто е музика, от която днес болезнено имаме нужда.