През последните години Фредрик Бакман стана един от най-четените автори не само в Швеция, но и в България. Както и в предишните му книги - "Човек на име Уве", "Баба праща поздрави и се извинява" и "Брит-Мари беше тук" отново главният герой е един съвсем обикновен човек, дори незабележим на пръв поглед, но пленяващ читателя с огромното си сърце.

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е кратка история, но не по-малко завладяваща от предишните. Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче. В книгите на Бакман връзката между децата и възрастните, между внуците и бабите/дядовците има специално място. Тя е приказна, дава сили и толкова много обич, че да ти стигне за цял живот. Но тази неповторима привързаност винаги върви с мъката от загубата, със сблъсъка със старостта и детската непримиримост със смъртта.

Бакман пише: "Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става. Ето я – приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време." Историята е прекрасно допълнена от илюстрациите на художника Дамян Дамянов.