l Момичетата не желаят да ги сравняват с предшественичките им

l С Ина Ананиева деляхме една стая като гимнастички

l Дъщеря ми остана в Швейцария, говори шест езика и я искат в националния им отбор

Нов старт. Ново начало. Нови надежди в художествената гимнастика започват да си проправят път с нов треньор, който да ги води нагоре.

След впечатляващото оттегляне на "златните момичета" Михаела Маевска, Християна Тодорова, Ренета Камберова, Цветелина Стоянова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова щафетата е приета от техните наследнички Симона Дянкова, Лаура Траатс, Мадлен Радуканова, Елена Бинева и Теодора Александрова.

С тима, който покори сърцата на българите, се оттегли и старши треньорът им Ина Ананиева, а отговорността за бъдещия възход на новия национален отбор днес е в ръцете на Весела Димитрова. Редом до нея като помощник-треньор се изявява бившата капитанка Михаела Маевска.

За да поеме поста, Димитрова се завърна специално от Швейцария, където живее в продължение на девет години и тренира там техния национален отбор. Благодарение на нея тимът постига най-големите си успехи - бронзов медал на световната купа в Лисабон, четвърто място на световното първенство в Монпелие.

Опитна, елегантна и влюбена в своята професия, Димитрова сподели пред "168 часа" намеренията си да "позлати" своите настоящи грации, които не желаят да бъдат сравнявани с предшественичките си и мечтаят да извоюват сами правото с гордост да се наричат и чувстват "златни момичета".

В началото на своя път обаче гимнастичките все още не желаят да бъдат определяни за такива, макар че само преди дни за първи път като ансамбъл и още с първото си представяне на голямо състезание грабнаха златен медал и триумфираха на Гран при в Москва.

Ето това е старт. Ето така се започва и се става пръв.

- Страхотно представяне на турнира в Русия! Държи ли ви още емоцията от победата?

- Радостта премина, защото вече гледаме към следващото състезание. Не трябва да се отдаваме излишно на някаква еуфория. Децата играха добре и заявиха себе си по най-добрия начин, което беше главната ни цел.

Чака ни много работа. Предстои ни Гран при в Киев в средата на март. Лагер преди това. После имаме участие на четири световни купи всеки уикенд на април, а в първата седмица на май - купа в България, която е топниво.

- Очаквахте ли този резултат, който постигнаха гимнастичките още с дебюта си като отбор?

- Определено не очаквах златен медал, но знаех, че момичетата ще бъдат харесани, защото показахме нещо различно и стойностно. За мен не беше важно да победим руския ансамбъл, защото те са изключителна класа, а хората да харесат нашите гимнастички. Те са нови, млади, крехки и беше важно да усетят, че хората ги подкрепят. Смятам, че взехме правилното решение да участваме в турнира, макар да беше много рано. Никой от отборите не бе готов и дори има такива, които още не са си конструирали съчетанията.

В началото момичетата бяха доста нервни, защото това бе първата им изява заедно. Като отбор. Опитахме се да ги успокоим. И аз, и Михаела, която се справя отлично с новата си роля. Така с всеки следващ старт те бяха все по-уверени и спокойни.

- След като медалът е налице, защо за момента те не желаят да ги наричаме "златни момичета"?

- Те са категорични и знаят, че имат още много да учат и че когато се почувстват готови, ще дадат да се разбере, че вече са новите "златни момичета".

- Тежи ли им това, че летвата, която трябва да надскочат, е вдигната много високо от предшественичките им? И че погледите на всички сега са вперени в тях?

- Те в никакъв случай не се сравняват и не искат да бъдат сравнявани с предишните националки. Но е сигурно, че искат да бъдат "златни". Хората трябва да разберат, че това са други деца, друг отбор, който иска и трябва да има свой собствен облик.

Те обаче определено ще се постараят да накарат всички да ги обичат и да се гордеят с тях.

- Помага ли за приемствеността между поколенията фактът, че Михаела Маевска е ваш помощник-треньор?

- Много. Момичетата имат голям респект от нея, макар че със Симона са почти на една възраст. Тя беше изключителна като гимнастичка и сега е също толкова добра като треньор. И на самата нея й казах, че съм впечатлена от това да виждам как един млад човек на върха на славата като нея е толкова целеустремен, не се главозамайва и продължава да работи с удоволствие.

- Как може да опишете новите грации? Какво дава всяка от тях, за да се оформи цялото?

- Те са много различни.

Симона е капитан. Тя е най-голяма, най-организирана и най-съвестна. Понякога, когато й правя забележка, си мисля, че тя знае всичко. Но и самата тя е наясно, че все пак има още какво да усвоява. Много е отговорна и изключително скромна.

Елена има страхотен характер. Преди заминаването ни за Москва при нея се обади стара травма на крака и аз бях на мнение, че е възможно да пропусне състезанието. Тя обаче беше категорична, че ще играе. Има изключителен дух и е много силна психически. Успява да обедини всички момичета около себе си.

Мадлен е неизчерпаемо лъчезарна и емоционална. Доста пъти на тренировки си създава сама проблеми, но на състезание се проявява в съвсем различна светлина - става спокойна и уверена.

Теодора е най-малката. Тя е на 15 години. Наивно и страшно добро по душа дете, което в напрегнат момент бързо съобразява какво да направи.

Лаура пък е фантастична и често изпитвам неудобство дори да й правя забележка.

Всички са много съвестни и прекрасни Не съм била доста време в България и ми прави впечатление, че са прекрасни деца, които са съвсем различни от своите връстници.

- Напаснаха ли се вече една към друга?

- Да. Много добре, което ме учуди, защото нашата първа среща фактически беше на 18 юли на лагера за селекцията. Тогава, може би защото бяхме сами, тъй като всички бяха в Рио, се почувстваха много добре заедно. Със сигурност мога да кажа, че вече са приятелки. Много си помагаха на състезанието. Една от тях имаше проблем и другите се опитаха и успяха да я подкрепят.

- Смятате ли, че бихте се справили с напрежението в неочаквана и тежка ситуация като тази, през която премина предишният отбор заради случилото се с Цвети Стоянова?

- Не знам. Искрено се надявам никога да не попадам в такава ситуация.

- Вие сте предложена за поста старши треньор на националния отбор от самата Ина Ананиева. От колко време се познавате с нея?

- С Ина деляхме една стая още когато бяхме в един ансамбъл през 1991 година за световното първенство в Атина. Дори съм живяла у тях, когато дойдох от Варна в София. Оттогава поддържаме близки отношения. Винаги сме се следели какво прави всяка от нас.

Един ден тя ми се обади и ме попита: "Искаш ли да дойдеш в нашия щаб?" Помислих си един ден и се съгласих.

- Изпитвахте ли колебания относно този избор? Все пак животът ви отново се преобръща и се завръщате у нас от Швейцария, където тренирате техния национален отбор през последните години.

- Определено да. Все пак девет години живях и работих там. Семейството ми остана и се върнах сама тук, защото не исках отново да подлагам на този стрес от смяната на обстановката дъщеря ми. Тя е на 16 г. и учи в много елитна гимназия в Швейцария. Говори шест езика и е изключително самостоятелна.

- Занимава ли се с гимнастика?

- Да. Дори получи предложение да участва в националния отбор на Швейцария, но все още няма паспорт. Ще го получи евентуално следващата година.

- Как се случи така, че заминахте преди девет години?

- Стана по покана на Мария Гигова, която поддържа много добри отношения с всички страни. От Швейцария тогава са решили да развиват гимнастиката си на високо ниво и са търсили човек за целта. Така тя предложила мен

Попита ме и аз се съгласих да опитам. Предложиха ми четиригодишен договор, който първо отказах, защото не бях сигурна дали ще ми допадне работата. Заминах сама за една година, но после останах. Не ми беше толкова трудно да се приспособя бързо, защото всички спортисти са много адаптивни.

- Бързо ли свиквате със завръщането си и това, че сте далече от близките си?

- Справям се, все пак съм на час и половина от дъщеря ми и семейството. Пътуваме както аз, така и те.

- Как можете да сравните швейцарските гимнастички с нашите?

- О, там нивото е ниско. В началото момичетата изобщо не приличаха на гимнастички. Постепенно обаче успяхме заедно да постигнем много. Постарах се, защото безкрайно обичам работата си и опитвам да съм добра в нея.

В отбора имах две момичета, които бяха от френската част на Швейцария, две от италианската и две от немската. Всички говорехме на различни езици. На първата тренировка се питахме на какъв ще се разбираме. На всички английският не беше на достатъчно добро ниво и аз им казах, че започваме да говорим на български. Малко по малко започнах да ги уча на езика и накрая те го усвоиха, като дори на състезания си говорехме на него. И до ден днешен ми пишат съобщения на български.

Те всички се отказаха от гимнастиката и вече има нов отбор, но продължават да ме поздравяват и следят всички изяви на нашите гимнастички.

- Как можете да опишете себе си като треньор?

- Децата трябва да кажат. Старая се в момента, в който вляза в залата, да съм съвсем различна от човека, който по принцип съм извън нея, и те го чувстват. Имаме страхотни взаимоотношения.

- Кога разбрахте, че ще обвържете живота си занапред с гимнастиката?

- Никога не съм си мислила, че мога да правя нещо друго. Само с това съм се занимавала цял живот. Влюбена съм в професията си. Родителите ми не са спортисти.

Баба ми беше тази, която ме заведе на гимнастика,

защото и тогава "златните момичета" бяха радост за народа.

- Променил ли се е с годините този спорт?

- Много. Сега гимнастичките изпълняват много по-сложни елементи с уредите и правят невероятни неща с телата си. Работата с уреда граничи почти с цирковото изкуство. Понякога дори се замислям дали може да се стигне още по-далеч пък в това, което позволява тялото, за да се усложни още гимнастиката.

Ето и занапред нашата цел с отбора е да сме оригинални. Казах на момичетата, че трябва да измислим нещо невиждано, за да могат да се откроят, защото всички хвърлят и всички хващат вече. Те трябва да са различни. Моментално възприеха думите ми и толкова се впуснаха в нестандартни неща, че трябваше да ги възпирам.

- На вас лично имаше ли нещо, което ви взе гимнастиката, или само ви даде през годините?

- Нищо не ми взе. Имала съм много хубави моменти. Спортът ме научи да съм организирана и отговорна. Не мога да се оплача, че съм нямала свободно време, защото после си наваксах.

- Чувствате ли, че отскоро имате повече от една дъщеря?

- Определено. Не за първи път ще кажа, че вече съм майка на една родна и още осем осиновени дъщери Чувствам ги като мои деца. Живея над залата и вечер те идват, тропат на вратата и ме питат дали може да ми дойдат на гости и да погледат телевизия. Много са сладки.

Кои са най-ценните уроци, които Димитрова иска да предаде на дъщеря си като родител и на грациите като педагог, както и какво мечтае за бъдещето на нейните нови деца - четете в хартиеното издание на "168 часа".