Тия дни ще има годишнина от обесването на Левски.

Край бесилката на Апостола ще застанат онези, които след месец ще ви призовават да гласувате за тях. Белокос малоумен истерик ще крещи в мегафона, до него ще стои подпийнал дебел доносник от държавна сигурност и ще фъфли кротко. За тях Левски е бизнес. За тях Левски е просто някакво средство да влязат пак в парламента и да мишкуват още няколко години.

Тези не са от моя народ.

Моят народ презира доносниците и мерзавците.

Моят народ плюе върху онези, които стъпват върху гробовете на национални герои, за да се качат в държавния мерцедес.

Когато има помен, моят народ не крещи в мегафони, а смирено притихва и си задава въпроси:

Какво означават четирите въпросителни след думата “народе” в тефтерчето на Левски?

Защо изхвърлихме костите на Апостола, погребани в черквата “Света Петка Самарджийска”, и сега не знаем къде е гробът му?

Защо братът на Левски – Петър Кунчев, опълченец от боевете при Шипка, загубил крака си и едното си око в сраженията за освобождение на България, умира като просяк по улиците на Карлово – забравен и изоставен от всички?

Опазихме ли републиката чиста и свята?

Свободни ли сме наистина или сме още роби?

Тягостни въпроси.

Ония с мегафоните не си ги задават. За тях Левски е просто бизнес. Част от предизборната кампания. Ще покрещят край бесилката му, а после ще отидат да пият някъде и да пресмятат колко гласове трябва да купят, за да влязат пак в парламента.

А след две седмици – на трети март, пак ще се разкрещят. И няма да ги е срам.

Тия не са моя народ.

Докато те са там, аз няма да отида до бесилката.

Ще посадя една незабравка в градината си.

И ще помълча.

Бог да прости Васил Левски.