Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Цветан Тодоров забранен в България до 1984-а

Хейтъри дори си позволиха да заявят: “Какъв българин изобщо е той?”.

Новината, че на 7 февруари на 77-годишна възраст в дома си в Париж е починал големият философ Цветан Тодоров, бе приета противоречиво в България. Интелектуалците изразиха признателност към литературния критик и теоретик, нарекоха го “най-великия български ум”.

Мнозина обаче се запитаха “Кой изобщо е Цветан Тодоров?”. И дори незнанието да е простимо, то реакцията на някои други бе много по-жестока. “Какъв българин изобщо е той?”, си позволиха да коментират псевдопатриоти. Това е поредното доказателство как дори такава велика личност като Цветан Тодоров може да не бъде оценен от прекалено ограничените в собствените си крайности и заблуди хора.

А професор Тодоров бе и българин, и французин, и европеец, и гражданин на света. Макар че реакцията на тези наши съграждани може би дори не би го обидила толкова, колкото би го заинтригувала, защото самият той години наред изследва именно въпроса на собствената и чуждата културна идентичност и феномена на крайностите, които едновременно привличат и погубват. В свое интервю Цветан Тодоров заявява: “Искам да подчертая, че да се чувства човек европеец, не означава, че трябва да се изличи националната му самоличност, аз съм убеден, че за българите най-добрият начин да бъдат европейци е да си останат българи” (в. “Култура”, брой 9, 27 февруари 2004 г.).

Роден е през 1939 г. в София. Дядо му по майчина линия е Иван Пеев-Плачков, видна личност в българския обществен живот в първите десетилетия на XX век, редактор на вестник “Мир”, секретар на Академията на науките. Кръстен е на дядо си по бащина линия – Цветан Тодоров, който е аптекар в Лом. Баща му Тодор Боров е директор на Народната библиотека, литератор и писател. Брат му Иван Тодоров е известен физик. Цветан учи литература в Софийския университет, а през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж, където остава да живее през следващите 64 години. Има невероятния късмет да бъде студент на великия Ролан Барт и по-късно да защити при него дисертация на тема “Литература и означаване”. Заедно с Жерар Женет създава популярното списание “Поетика”. С работата си през следващите десетилетия Тодоров се налага като достоен наследник на Барт, според някои дори го задминава. Превръща се в изтъкнат литературовед, представител на структурализма, лингвист, философ, литературен критик, историк, културолог. Интересува се от антропология, семиотика, история на изкуството, но неговата най-голяма любов си остава литературата.

Той подчертава: “Има една фраза на Русо, който казва със свойствения си лаконизъм: “Ние можем да бъдем хора, без да бъдем учени”. За мен това е една от мъдростите, която може да се научи чрез книги, като цитираме даден автор, но може да се научи и без книги. Невинаги книгите са прекият проводник на знанието, въпреки че за нас книгите са най-удобният, най-богатият източник на тази мъдрост.” (в. “Култура”, брой 9, 27 февруари 2004 г.)

Именно защото предпочита да остане в Париж, Тодоров се превръща в тема табу в България. Трудовете му не просто официално се игнорират, но и са забранени за издаване у нас. Тази огромна грешка е поправена едва след 84-а. Първата поява на професор Тодоров пред наша медия след промените е през 2003 г. по повод излизането на “Дълг и наслада. Един живот на посредник”. На 13 декември 2003 г. той дава интервю на Анюта Качева за програма “Христо Ботев” на БНР. В разговора участва и редакторът на книгата, известният преподавал от катедрата по романистика в Софийския университет професор Стоян Атанасов. В разговора им, публикуван след това и във вестник “Култура”, Цветан Тодоров споделя: “Приятно ми е да мисля, че интересът към книгите се поддържа дори след отпадането на диктатурата, която ни тласкаше към книгите. Защото това беше единствената област, в която можехме да бъдем свободни. И поради това обичахме да живеем в книгите.

Днес, представям си, българският гражданин има големи съблазни и това, че продължава да чете, е наистина добавка към неговия облик. (…) Понеже не живея вече в България и нямам пряко познание какво се случва след 89-а година, как българинът среща трудностите, не мога да давам акъл на българите как да ги преодолеят. За мен е важно да не позволяваме на миналото да подчинява настоящето. Да се извлече поука - да, но не бива миналото да владее мислите ни. А що се отнася за Доброто, аз написах и една друга книга, която не съществува на български, но се занимава със спасяването на българските евреи и я нарекох “Крехкостта на доброто”. Защото ми се стори, че в историята, в която не всичко е добро, във всеки един случай има едно добро, което е било много лесно да се погуби. (…)

Понеже живях по друго време - след 9 септември 1944 г., не можах да получа от тези години убеждението, че политическите процеси биха допринесли за оздравяването на нацията. И може би поради това възпитание, което получих, докато бях дете, за мен политическите процеси не са верният отговор да се изчисти миналото.

Миналото не трябва просто да се забрави, сякаш никога не е съществувало, но навярно има период, през който е прекалено, невъзможно е то да се чете и препрочита. Може би трябва да мине едно поколение, 30 години след нашето комунистическо минало, за да може то да бъде препрочетено. Но във всеки случай необходимо е, да, да се връщаме към миналото си - така, както и в личния живот, ако просто отстраняваме от паметта си някои трудни моменти, това не ни позволява да живеем по-добре, обратно.”

Сред най-известните трудове на Цветан Тодоров са “Поетика на прозата”, “Памет за злото, изкушение за доброто”, “Живот с другите” и “Интимните неприятели на демокрацията”. През 2008 г. той е удостоен с испанската награда “Принцът на Астурия” за обществени науки.

Коментара ()

Вашият коментар