Над мрачните панелни блокове на «Люлин» падаше здрач. Йорданка Т. дояде филията с лютеница и написа във фейсбук: 4ao a3 otiwam na nekfo parti. Трима души лайкнаха статуса й.

Йорданка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.

Йорданка Т. не искаше да е евтина проститутка.

Тя искаше да е известна.

Искаше жълтите вестници да пишат за нея.

Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.

Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Йорданка, а за Дани.

Йорданка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…

Йорданка Т. искаше да е част от хайлайфа.

Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.

Йорданка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.

Йорданка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…

Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Йорданка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.

Йорданка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.

Йорданка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.

Йорданка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…

Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.

Йорданка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.

Обаче все не попадаше на точния човек.

Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.

Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.

Йорданка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.

Йорданка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.

Йорданка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Йорданка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.

«Налазили са ги курвите», помисли си Йорданка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.

Допи си сока и си тръгна.

Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.

Йорданка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.

Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.

Само усещане за пустота.

Некво никво.

(от книгата "Български работи")