За първи път се запознах с Гиньо Ганев по повод на едно разследване на "168 часа" през 2010 г. По това време той беше национален омбудсман. Както темата на подготвяния материал за вестника, така и въпросите, които трябваше да му задам, бяха доста неудобни и затова доста се притеснявах от реакцията му. Ставаше дума за следното - по информация на вестника видни представители на бивши тоталитарни организации като Комсомола, казионния БЗНС и Отечествения фронт по някакъв начин бяха уредили максимален размер на пенсиите си. Според тогава действащите разпоредби - 700 лева. В същото време никъде
нямаше данни те да са внасяли осигуровки,
докато са заемали високите си номенклатурни постове. Като последен председател на Отечествения фронт преди промените Гиньо Ганев също попадаше в тази категория.
Бяхме изпратили и официални въпроси до НОИ в тази връзка, но техните юристи се объркаха и не можаха да дадат ясен отговор как се е получил този парадокс.
Нито Гиньо Ганев, нито секретарката му знаеха за какво ще питам. Вероятно е предполагал, че ще се интересувам най-вече от проблемите на гражданите, които се отнасят до неговата институция. Затова и когато преминах по същество, крадешком погледнах към вратата и очаквах всеки момент да ми я посочат... За моя изненада, когато му казах за истинската цел на посещението ми и го попитах каква му е пенсията, той звучно се засмя. Не само не ме изгони, а и не се опита да отрича.
След това ми каза най-човешки: "Чакай, Иване, не съм само аз!
Щом си решил да правиш такава статия -
ще ти помогна!"
И хвана телефона. "Бунджулов! - викна той, когато вдигнаха от другата страна - явно се обаждаше на бившия председател на Комсомола Андрей Бунджулов, който тогава беше съветник на президента Първанов. - Тук при мене има едно момче, журналист, пита дали сме се осигурявали навремето, ти какво ще кажеш по този въпрос?", попита той с усмивка и при това ми се стори, че долавям някакво особено задоволство в гласа му. - Отсреща се пообъркаха с отговора. Явно не беше лесен. Оказа се, че внасянето на социални осигуровки от бившите комсомолски величия е невъзможно за доказване - целият им архив, който бил даден за съхранение в някакво мазе в Студентски град, първо се беше наводнил, а след това пък за зла участ - изгорял... След това обеща
да прати официален отговор и за собствения си статус Честно казано, първоначално не повярвах, но както и да е, написах статията. Каква беше изненадата ми, когато в срок получих от него точен и юридически издържан подробен отговор.
Той гласеше: "За провеждане на Държавното обществено осигуряване са внасяни от работниците и служителите осигурителни вноски - чл. 147 от дял трети на Кодекса на труда от 1951 година. Осигурителните вноски са определяни в процент върху брутното трудово възнаграждение. Както се вижда от платежните ведомости на Отечествения фронт за периода до 1990 г., те са водени по месеци и във всяка една има за всеки служител всички трудови елементи - щатна заплата и допълнителни възнаграждения, както и направени удръжки в т.ч. и удръжки за Държавно обществено осигуряване. В рекапитулациите на ведомостите е записана общата сума, удържана за Държавно обществено осигуряване от всеки служител. При отделните служители удържаната сума варира между 13% и 8 % в зависимост от щатната работна заплата и начислените допълнителни възнаграждения."
След тази случка някак отношението ми към него се промени. После сме се виждали доста пъти по повод на едно интервю. Напредналата възраст вече си казваше своето. "Не мога, стар съм вече за интервюта...", казва. "Ама скоро издадохте книга", настоявам аз. "Добре де, заради тебе ще го направим. Но не наведнъж. Ще идваш тук при мен, ще си говорим за каквото искаш и накрая ще си извадиш по-важното."
Е - доста разговори водихме, поне 4-5, и все на интересни теми. Мисля, че е трудно човек да си направи за него категоричен извод, но може би най-много ми харесваше искреността. Независимо че по някои въпроси бяхме на диаметрално противоположни позиции, той някак успяваше да обърне всичко на шега и без излишно да демонстрира превъзходство, умело аргументираше тезите си.
Разказваше с удоволствие
и за историята, и за
тъста си Кимон Георгиев,
към когото изпитваше огромно уважение, като подкупващо не пропускаше да засегне и най-неприятните за него въпроси.
Но като че ли най-много го притесняваше да не се завърне авторитаризмът.
"Не обичам властта само на една партия.Затова, ако искрено искаме да се изключат всякакви възможности за авторитаризъм, трябва да стигнем до сърцето на конституцията. Тя защитава един труден, но много важен баланс между властите", каза ми той някак многозначително.
Настояваше и тази тема да бъде водеща в интервюто. Така и стана.