Преди две години група дебили, за които Русия е по-важна от България, ме провокираха да споделя тук важна светогледна позиция за съвременната българска идентичност.
И си давам сметка колко е трудно преди да сме горди българи да бъдем достойни хора, достойни човеци.
И вярвам, че само пълната истина за историята ни ще ни освободи от историческите комплекси. Само истината ще ни даде така нужния съзидателен импулс за постигане на проста нормалност.
На този ден преди две години, а валидно и днес:
Станах историк, защото разкриването на истината за миналото реално може да предпази една нация от нови грешки и да бъде съзидателно.
Станах учител, защото разбрах, че единственият смисъл да знаеш истината за нещо е да има с кого да я споделиш и да го научиш как да я търси.
Станах на 32 години, за да разбера, че България има нужда от дебат отново (след онзи през 90-те години) върху възприемането на историята през науката "История", а не САМО през литературата, легендите и приказките. Защото последното разглежда само страданието в историята и ражда желание за отмъщение и страх, които пък раждат омраза, и нищо друго.
Учениците ми знаят най-добре как ги уча на това да обичат България и не ми е важно нечие чуждо мнение, а тяхното, когато ги водя из българските столици или когато разбират в "Св. Стефан" в Цариград защо там се ражда съвременната българска нация, или когато говорим в час за смисъла на историческото величие на държавата ни.
Да, в съвременния свят не е проблем да нося фамилия Джасим и да съм истински горд българин. Но не горд със спортните постижения, нито с преувеличеното значение на историческата фактология, а с факта, че тук живея, тук работя, тук са моите семейство и приятели и заедно правим децата ни достойни хора.
И нямам нищо против да си премеря патриотизма с всеки в добронамерен разговор за българската идентичност, историята на народите, живели по тези земи и религиите, които се изповядват или са се изповявдвали. Но това ли е мерилото?

* Коментарът е от фейсбук