Три години държавна криза и още три предстоят

Чудя се защо българският политик е готов да изтърпи велики страдания и обиди само заради пустата пропорционална партийно-листова система. Заради нея хем държавата вечно се клати, хем партията му все умира, хем той самият е винаги с единия крак на улицата.

Сега например се обсъжда дали ПФ или РБ да правят правителство. Все едно пилотите на самолета да отстъпят управлението на някой от пътниците. Но и това сме го виждали. Проф. Любен Беров управлява почти 2 години с мандата на ДПС и без официалната подкрепа на нито една друга партия. Накрая повечето сини депутати изхвърчаха от парламента завинаги.

Сега рулетката се върти много по-бързо. Само за 2,5 години вече са се сменили 3 редовни правителства плюс 2 служебни. Ако през януари видим още едно редовно, а после служебен кабинет и още едно редовно, събират се общо 3 служебни и 5 редовни в рамките на 3 г.! Но и по-следващото - шестото редовно правителство, още отсега се планира да е само временно...

Самолетът на държавата е влязъл в опасен свредел и няма изгледи да излезе. ГЕРБ се самопдстрига и едва ли ще вземе по-голям дял на следващите избори, а БСП едва ли ще може да управлява без ДПС. Тепърва ни чакат още доста въртележки, при които депутатите

ще изхвърчат от парламента като капките вода от козината на мокро куче, което излиза от локвата и се отърсва.

Така е винаги при държавите с партийно-листова избирателна система. Хронична катастрофа на управлението. Например в Италия до 1993 г. всяка година се сменяха по 2-3 правителства, докато всички партии така се ошашавиха, че вкупом се разпуснаха и после се преформатираха под други имена. Въведоха избирателна система, в която три четвърти от депутатите се избираха мажоритарно и управлението веднага се стабилизира.

Докато преди 8 години дъртият мераклия Берлускони върна пропорционалната система и въртележката пак тръгна. Така стабилността на Италия падна жертва на виаграта. Все едно си играеш с ключа на лампата. Пропорционален вот – криза. Мажоритарен – стабилност. Пак пропорционален – пак криза.

А как го преживяват депутатите? Като изключим един тесен затворен елит, мнозинството трепери за работното си място. Ужким са избрани за 4 години, а парламентът може да се разпусне всеки момент. Ту партията се свива и изчезва, ту шефът нещо ще те намрази, ту за твоето избираемо място се явява заможен купувач.

В столицата вече се е събрала цяла армия от бивши депутати, които дебнат за нова пролука в парламента. На всеки действащ имаме поне по 10 бивши, готови веднага да му седнат на стола, без да броим новите мераклии. Тази несигурност превръща българския политик в маргинал, или както сега е модно да се казва – “прекариат”, член на прекараната класа.

По същия начин във феодална Япония по пътищата са върлували банди от ронини – самураи, останали без господар. Прокудени и опозорени, те са били готови на всичко. Така и у нас политикът ронин е готов на мига да си смени и принципите, и партията, и физиономията, ако се наложи. Разочарован и озлобен, той страстно хули бившия си лидер, когото до вчера боготвореше.

Тази фрустрация води до разкъсване на социалните и семейните връзки, загуба на интегритет и идентичност. Личността на политика губи изправения си вертикално характер и се превръща в пълзящо коренище, както би се изразил един постмодерен психолог от Франция. Коренището не разчита на един корен, а поне на 10. Той може да бъде и патриот, и мултикултуралист, и социалист, и рейгънист, и русофил, и грантоед, и мъж, и жена в зависимост от това до какъв проект е допуснат.

Чудно защо нашите депутати предпочитат това мизерно настояще и бъдеще, когато в страна с мажоритарен вот те могат да са достойни парламентарни дълголетници. 

Първо, в такава държава партията няма никаква сметка да сменя депутата в даден район, защото новият има по-малък шанс да спечели. Купувачът на мандат пък рискува да си хвърли парите на вятъра. То не е като да те сложат начело на листа и да си гарантиран. Ами ако не те изберат? Старият депутат е най-сигурен, стига да си е гледал работата. Хората по принцип са консервативни.

Ако депутатът е свестен, ще го преизбират и преизбират до пенсия.

Така е в държавите с мажоритарни избори. Например Рон Пол, знаменитият американски конгресмен републиканец, изкара в Камарата на представителите общо 37 години, печелейки избори на всеки 2 години, докато сам се отказа.

Или да вземем сенатора Бърни Сандърс, който за малко да измести Хилари в президентските номинации. Той също има 37 години на три избираеми поста, но явно ще надхвърли 40, а защо не и 50. Или Едуард Кенеди, който бе избран за сенатор от щата Масачузетс през 1962 г. на мястото на брат си Джон Кенеди. До смъртта си навъртя мандати общо 47 години. Ако беше жив, щеше да е сенатор вече 54 години. Впрочем сега първенец е чернокожият конгресмен Джон Кониерс, който печели изборите през 1965 г. и от тогава все ги печели, без изобщо да му пука кой е шеф на партията.

Затова се чудя на българските депутати. Защо предпочитат да са играчки в лапите на съдбата и на олигархията, вместо да си тежат на мястото? Ами утре като изхвърчат, кой ще им храни фамилията?

Не всички са милионери с по хиляда свине в блатата. Самите партии също са прекариат. Къде е могъщото НДСВ? То танцува само едно лято. Къде е масовият СДС? Ами ако ГЕРБ тръгне надолу? Едва ли ще спре. И отново цяла армия от депутати, експерти, пиари, секретарки и чиновници изхвърча на улицата.

Пропорционалният парламент има толкова нисък рейтинг и такава съмнителна легитимност, че всеки може да му спретне цветна революция. Само пари да има. В прехода това го видяхме вече 4 пъти, нищо чудно догодина да го видим отново, ако БСП пак направи правителство с ДПС.

В мажоритарните държави цветните революции просто не се случват. Нека жълтите павета прогонят своя си депутат, ако не си го харесват. Останалите обаче са пратени от други райони – например Хасково, Русе, Симитли. И навсякъде са избрани с над 50 на сто, солидни са като дъбове. От къде на къде софийските хашлаци ще им уволняват представителя? Така разсъждават англичаните, американците, канадците, французите, автралийците, индийците и прочие. Затова там няма цветни революции.

Ако за някои депутати преждевременната смърт на парламента означава безработица, за други е открадната инвестиция.

Платил си например 100 000 евро за 4 години, а те прогонват още в първата. Ще ти върнат ли парите? Оплачи се на арменския поп, че не може да се прави бизнес в тази държава.

Като става дума за бизнес, нали без стабилност нямало развитие, не идвали инвестиции? Чуждите ивестиции бягали от нестабилните държави, нали така? Това го пее от сутрин до вечер всеки грантоед. Е, какво наблюдаваме напоследък в България? Три години перманентна революция и поне още три напред все така.

Логично е инвестициите да бягат от вечния хаос на пропорционалния вот и обратното – да се стремят към мажоритарните държави, защото там парламентите си карат целите мандати, партиите живеят по 100 години, а предаването на властта винаги се извършва спокойно и по план.

Искате ли чужди инвестиции, приемайте мажоритарния вот. Иначе има да ги чакате като Мадам Бътерфлай.