Наскоро излезе книгата на Иван Палчев “Времето на кентаврите. Ахмед Доган”. В нея авторът е събрал записките си, водени от него през 1620-те дни като депутат от ДПС в 7-ото велико и 36-ото обикновено народно събрание. Във ВНС българските турци, организирани в партия, вкарват 24 народни представители.

“Ако за човек първите седем години са решаващи, то мисля, че за една партия, за нейните депутати най-важни се оказват първите 5 години от съществуването й”, казва Иван Палчев в предговора на книгата си. Тук публикуваме кратки откъси от нея.

Ето какво пише:

С Ахмед Доган се запознах на 11 януари 1990 г Националната телевизия излъчи на живо предаване, посветено на националния въпрос. По регламент то траеше 90 минути, но на два пъти бе удължавано от ръководството с по 30 минути. Водещ на предаването беше журналистът Стефан Енчев. Аз бях редактор, а по време на живото излъчване приемах запитванията на зрители - те идваха чрез три стационарни телефона, отворени по всяко време. Сред участниците в предаването беше и Ахмед Доган - тогава все още носеше смесеното си име - Меди Доганов. Десетина дни по-рано той бе избран за председател на учреденото Движение за права и свободи. То се беше нагърбило да защитава правата на българските турци и мюсюлмани. С него бяха още активисти на движението - турци и помаци. Това бе първата поява на Доган по телевизията, при това в предаване, в което се разискваха всички аспекти на националния въпрос. Обстановката в страната беше напрегната: противостоянието имаше две измерения - демократи срещу комунисти (станали социалисти) и българи срещу турци. (...) Нажежена бе и обстановката в студиото Особено след като Доган на два пъти заяви, че в България съществуват два народа - българският и турският. Участниците българи реагираха остро, най-силно се носеше гласът на водещия Стефан Енчев. Това не беше гаф на Доган, при него най-рядко се срещат случайно изпуснати думи. След като се убеди, че историята е фиксирала словата му, той направи крачка назад и сподели общото мнение, че в България има само един народ - българският. Запомнил съм интересен, дори провокативен въпрос, зададен от зрител. Защо турчинът Меди Доганов владее много по-добре литературния български език, отколкото някои от участниците българи? Въпросът остана риторичен.

19 януари 2013 г.

В НДК заседават делегатите на VІІІIII конференция на ДПС. Събитието току-що е започнало - председателят на ДПС Ахмед Доган още не е преполовил доклада си.

Млад човек прекосява умълчаната зала от единия до другия край, качва се на подиума, където е почетният президиум и катедрата за изказвания. Застава плътно до Доган, вади от джоба си пистолет, насочва го към слепоочието му и натиска спусъка.

Никой не реагира.

Изстрел не последва и младежът се опитва да презареди оръжието. Доган също е изненадан, но вдига ръце и се опитва да отклони ръката на атентатора. Той вече е презаредил, а Доган пада на подиума. Едва тогава няколко души от президиума скачат, Мустафа Карадайъ е най-бърз - със скок достига до нападателя и го събаря.

Започва линчуването му. Спасява го Христо Бисеров, който с ръце се опитва да разпъди екзекуторите. Охраната от НСО най-сетне реагира, вдига младежа и го извежда. Доган също е изведен и конференцията е прекъсната за 3 часа. (...) Но ще поставя един въпрос.

Застрашен ли е бил животът на Ахмед Доган през времето на прехода? Отговорът е “не”, но с една добавка.

На 17 октомври 2008 г. Ахмед Амин, един от приближените на лидера на ДПС, се самоуби в тъй наречените сараи - жилището на Доган.

Допустимо е да се предположи, че в някой момент от акта на тази трагедия той би могъл да посегне на живота на Доган. Не го е сторил - нека почива в мир.

През 1991 г. Доган ми подари пистолет “Рюгер” - 9-милиметров, 16-заряден. Не се сещам дали това бе по конкретен повод, или бе израз на благосклоност - той имаше особено мнение за даренията. Но за него не беше тайна моята загриженост за сигурността му. И с този жест той ми запушваше устата: ето ти оръжие; и без това сме двамата тук или там, ако се наложи, ще ме защитиш. Не знам. Впрочем, когато се уговорих да направим среща с шефовете на ВМРО Красимир Каракачанов и Евгений Еков, по време на разговора стана дума и за моя пистолет.

Тогава ВМРО се управляваше от тричленка. Седим с двама от тричленката в хижа на ВМРО, вдън гора, някъде в Пирин (с решение на парламента имотите на ВМРО бяха върнати обратно на организацията). Беше септември 1992 г. Отвън край хижата - хора в маскировъчни дрехи и автомати. На масата от едната страна са Краси и Еков, а срещу тях - ние с Доган. Зад гърба ни - прозорец.

И тогава г-н Каракачанов рече: “Г-н Палчев, допуснахте голяма грешка, че настанихте г-н Доган край прозореца. Ами ако отвън някой снайперист се прицели?”.

“Преди да ме свали, ще ви гръмна и двамата”, ухилих се в отговор аз и извадих забучения отпред на корема ми пищов. “Защото ще е нарушен свещеният български закон за неприкосновеността на госта.”

Предстоеше Юнал Лютви да участва в заседанието на Парламентарната асамблея на съвета на Европа. Лидерите на ВМРО помолиха, ако може, той да постави въпроса за българското малцинство в Егейска Македония. Бяха приготвили и готов текст от 6 страници. Фрагменти от него Юнал Лютфи включи в изказването си, направо по време на асамблеята.

Първа характеристика: шегаджийска имитация на заплаха спрямо лидера на ДПС.  Тогава охраната на Доган се състоеше от Ерол Челеби - гиганта, чиято поява обикновено стряскаше околните.

След време се разбра, че Ерол работи и за службите, и Доган го махна. Ерол се движеше като снегорин - с ръце, с тяло, с поглед той разплискваше тълпата, устревила се към лидера на ДПС. Това престараване му носеше неприятности, винаги едни и същи: Доган дълго го ругаеше (обикновено насаме), като на определени места преминаваше на турски език.

Следващия път Ерол зарязваше снегорина и яхваше булдозера - пак при същия финален резултат. Няколко месеца от Великото народно събрание Доган прекара в “семейната гарсониера” - от времето, когато е живял с Таня Желязкова. Даже там, край масата в кухнята - е приемал и дипломати. Напливът беше голям.

Понеже съм злобно копеле, не изпусках случай да наругая парламентарната група по какъвто и да е повод, давайки пример за мизерното обитаване на лидера на ДПС. После една изселила се туркиня му даде апартамента си - вече достатъчно просторен и удобен за живеене. Там Доган привикваше хората си: да обсъдят нещо, да им даде задачи и да ги инструктира как да ги изпълнят. Или просто на мохабет без никакъв повод.

Когато съм бил на тези “мероприятия”, Ерол винаги седеше на стол в другия край на хола. Седеше с часове, без да мръдне, освен ако Ахмед не го извикаше, за да го отпрати някъде за нещо. Връщаше се и пак застиваше като сфинкс. Славно момче беше, да е жив и здрав...