Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

С над 26 г. в комунистическите затвори Илия Минев е политическият затворник с най-дългата присъда

С над 26 години, прекарани в комунистическите затвори Илия Минев е политическият затворник с най-дългогодишната присъда не само у нас, но и в цял свят. Несломен след репресиите, през 1988 г. той създава Независимо дружество за защита на правата на човека - първата опозиционна организация у нас.

На 6 януари тази година се навършиха 16 години от смъртта на Илия Минев. През 1946 година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет - Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.

Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. На 16 януари 1988 г. в дома си в град Септември Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г. обявява гладна стачка в защита на Петър Манолов, която продължава 63 дни.

След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Умира на 6 януари 2000 година на 82-годишна възраст в мизерия и самота. На гроба му в гр. Септември е поставен бюст, на 9 декември 2002 г. в София също е издигнат паметник. Посмъртно е удостоен и с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина".

Лазар Корбанколев, политически затворник преди 10 ноември:

Осъдиха ме на 6 години затвор заради членството ми в НДЗПЧ

- Господин Корбанколев, какво си спомняте за Илия Минев, казват, че бил сприхав и не се разбирал много с хората?

- За мене човек, който се държи добре с всички, не е добър. На овен се чупят рогата, но не си навежда главата.

- Какво мислите за обвиненията, че Минев е бил фашист и е преследвал евреи?

- Преди 10 ноември му развяваха името като знаме, включително и евреи. Ако тези изфабрикувани от ДС обвинения бяха верни, той никога нямаше да получи и покана от президента Роналд Рейгън да посети САЩ.

- Как станахте член на Независимото дружество за защита на правата на човека?

- Слушах всяка вечер Свободна Европа и като разбрах за дружеството, реших, че трябва да се запиша. Дадоха по радиото телефона. На 1 януари 1989 г. се обадих и ги поздравих по случай Новата година и ме поканиха да стана член на дружеството. На 16 януари по покана на Илия Минев отидох в дома му и той ми предаде няколко писма до Тодор Живков, Министерския съвет и чуждите посолства. На излизане от къщата ме хванаха от милицията и ме закараха в МВР в гр. Септември. Там единият от милиционерите ме попита: "Какво правиш с Илия Минев, знаеш ли, че той е имал 500 дка имот и много ратаи, които са работили на нивите му, а ти си беден?" Отговорих му с въпрос: "Вярно е, но хората са ходили доброволно да му работят на нивите и срещу заплащане, а защо сега никой не иска да отиде да работи в ТКЗС-тата, които направихте?"

Получи се голяма пауза. След като приключи мисловният му процес, един от милиционерите каза: "Вярно е, че се допуснаха много грешки..."

- Какво се случи след това?

- Взеха ми писмата и ме пуснаха. Но аз знаех съдържанието им и се обадих в посолствата - американското, английското, френското и швейцарското. Казах им, че Илия е блокиран и не го пускат, но се солидаризира с гладната стачка на поета Петър Манолов, за връщането на иззетия архив на дружеството.

- Как ви арестуваха?

- След една седмица ме извикаха запас. Нямаше никаква логика, освен за да спрат дейността ми за дружеството. От трудовак, какъвто съм бил в казармата, решили на 46 години да ме правят минометчик. Тъй като имам гастрит, заради който предходната година бях освободен от запас, ги помолих първо да мина на преглед при лекар. Излъгаха ме, че ще ме заведат, след като отида в поделението в Дупница. Когато разбрах, че преглед няма да има, казах: "Жалко, че лъжата има такъв висок чин в армията. За такава армия не е необходим троянски кон, за да бъде превзета." Първо ме пребиха и остригаха, а после ме дадоха на съд и за тези думи получих 6-годишна присъда за обида на военни лица.

В Софийския затвор обявих гладна стачка - 18 дни, за да се срещна с адвокат. На 14-ия ден от гладната стачка ми бе нанесен побой до припадък от старшина Христо Туфанов. През лятото на 1989 г. в Централния затвор докараха отец Христофор Събев, д-р Константин Тренчев, Николай Колев-Босия и Тодор Гагалов. След отказ да работя в затвора (поставих условие, че ще работя, ако ме затворят в една килия с Тодор Живков) след 70 дни карцер и обявяване на нова гладна стачка бях преместен в Пловдивския затвор. За "добре дошъл" ми дадоха още 10 дни карцер. След като излежах поздравителния карцер, дойде 10 ноември. Ако бях сигурен, че само 10 месеца след като вляза в затвора, ще детронират правешкия самодържец, с удоволствие бих влязал още през 1956 г. като малолетен. Лежах в затвора повече от година след 10 ноември. Така например на 24.12.1989 г., докато хората, по призива на Стефан Продев, се молеха по площадите със свещи за помирение, старшина Заешки ми нанесе зверски побой.

- Какво си спомняте от стачката в затвора?

- На 18.04.1990 г. затворниците превзеха покривите на Пловдивския затвор и обявиха стачка. Вследствие на заповед на полковник Карагьозов за атака на покрива

един затворник се запали и след няколко дни почина

На 19.04.1990 г. идва делегация на СДС, в която беше и отец Амбарев. Освободиха ме от карцера 6 дни предсрочно.

На 21.04.1990 г. на събрание решихме да предложим на тези, които са по покривите, да слязат и стачката да продължи само с отказ от работа. В затвора дойде и Илия Минев, който помоли хората да слязат. Стефан Стефанов, един от тях, каза, че ще слязат само ако ги помоли изгорелият техен другар. В исканията на "Затворническия комитет" има и такива за признаване на трудов стаж работата в затвора, преразглеждане на всички дела до 10 ноември, право на внасяне на учебници за изучаване на чужди езици, право на религиозна литература. През това време почина още един затворник.

- Не се ли водиха преговори?

- Да. На 22.04.1990 г. сутринта ме извикаха при началника на затвора. Полковник Карагьозов каза, че затворниците не искат да слязат. Отговорих, че не слизат, защото имат в ръцете си един голям заложник - техния собствен живот. Предложих им да се осигури телевизионно време и представители от всички затвори да отидат в София за преговори.

Насрочихме събрание със затворниците за следобеда, за да им се съобщи решението от София. При започването му присъстваха всички затворници, с изключение може би на 15-20, които бяха на покрива. Тогава аз

предложих с едноминутно мълчание да почетем жертвите на комунизма в затворите Очаквах реакция от страна на офицерите и старшините, които също присъстваха на събранието, но такава нямаше. След това произнесох кратка реч, в която заявих, че между затворниците не виждам такива с милиони в швейцарски банки, не виждам и убийците на Никола Петков, Трайчо Костов и Горуня и затова не се срамувам, че се намирам между убийци, но се срамувам, че убийци манипулират моите човешки права.

След това началникът на затвора каза, че отговорът от София е положителен, и поиска да изберем представител за преговорите. Затворниците настояваха аз да отида, но аз бях сигурен, че хората от покрива няма да се съгласят, затова предложих да бъде изпратен Стефан Стефанов, който беше заедно с тях. Извикаха го, той дойде в салона, съгласи се и остана да чака колата. Вместо това вечерта са го откарали в друг затвор и по думите му жестоко е бит.

- Как се стигна до прекратяването на стачката?

- Към 22,00 ч в затвора влязоха "червени барети". Аз бях заключен в килията сам. В коридора чух някакъв шум. Всички бяха въоръжени с автомати или само с палки. Казаха ми да изляза. В коридора имаше поне 30 човека от двете страни. Започнаха да ме бият жестоко, плачех от болка. С вик: "Дръж СДС!" срещу мене насъскаха куче и то ме захапа за гушата, но ме пусна, докато неговите "колеги" продължиха да ме удрят. Престанах да усещам ударите. Само виждах как стоварваха върху мен палките и ме ритат. Спряха да ме удрят и чух глас: "В килията". С пълзене се прибрах в килията.

Изкарваха затворници

и от другите килии, натрупаха ги на камара и хвърлиха

салам върху тях

Сега е момента песовете да се научат да хапят, казваха. Цялата нощ бе изпълнена с писъци. По-късно разбрах, че и един от надзирателите се беше разплакал от гледката. На 25 април доведоха и друг затворник в килията, който при влизането на баретите се запалил и бе много обгорял. Казваше се Петър Босев. Помогнах му да се превърже. Вечерта ме пуснаха да налея вода. В коридора бяха старшина Стоянов - задочника по право, старшина Папазиков и старшина Чомаков.

Старшина Стоянов хвърли палка в коридора и каза да я дам на Чомаков. Подадох я и той започна да ме удря. Три пъти ме поваляха с удари на пода. Когато ме пуснаха да вляза в килията, обгореният Петър Босев каза, че предпочита да го бият, отколкото да слуша виковете. Едва на 23 септември дойде подполковник Пендаров, главен военен прокурор от Пловдив, за да разследва случилото се.

- Как ви освободиха?

- По същото време насрочиха преразглеждане на делото ми след намеса на "Амнести Интернешънъл". На 24.01.1991 г. бях освободен от затвора. Куриозното е, че за репресия ми се признава само времето до 10.11.1989 г., но не и излежаната повече от година след това, тъй като след тази дата не можело да съм репресиран.

Коментара ()

Вашият коментар