Поредният фатален инцидент с моторист и "падането" на още един живот на пътя накара почитателите на високите скорости да призоват за повече уважение сред шофьорите.

Калин Душков: Снощи за пореден път заглъхна звука на един мотор, или поне това което е останало от него... Oтиде си още едно младо момче. Нека му е лек пътя и Бог да даде сили на семейството му. Жалко е, че за повечето от вас това е статистика, едвали ще се опитате да разберете написаното по-долу, но съм длъжен да опитам да ви накарам да се замислите, защото утре може да спасите нечий живот.. Моят, чужд, на нечие дете, брат, внук или дори вашият. Следните думи са на Георги Петров, също моторист:

Здрасти. Кой съм аз, питаш загледан в шофьорското огледало? Аз съм невидимият Немо, яхнал “совалката на донорите”. Имам лице като теб, душа като твоята и ходя всеки ден на работа… също като теб. Дишам, смея се и се радвам на живота си, също като теб. Мразя да ме класифицират под общ знаменател и да бъда жертва на стереотипи. Също като теб. С една дума, под шлема и екипировката ми се крие едно съвсем обикновено човешко същество, като теб.

Уважавам те, колата ти и нейните габарити. И те моля да отвърнеш със същото към мен, защото от твоето зачитане зависи живота ми.

Кой съм аз, за да ме уважаваш питаш? Аз съм този, който се подготвя постоянно, за да може да компенсира на улицата за грешките на другите участници в движението… За тяхната липса на уважение… за тяхното пренебрежение... затова, че рядко осъзнават, че всяка грешка, било моя или чужда, винаги се вписва в моята графа и после боли… Мнoгo боли. Понякога боли завинаги, пък често няма дори после.

Вгледай се за миг отново в огледалото… Запитай се как се казвам. Дали моето име е отпечатано с пламтящи букви на предната ти или задната ти броня? На вратата на колата ти? Дали имам майка, баща, съпруга или деца, които ще целуват безжизненото ми лице и ще потърсят да стиснат прясно зашитата ми в моргата ръка или да докоснат смачканите ми от гумите на колата гърди?

Аз не мразя никого, както съм сигурен, че ти не ме мразиш мен. Всички сме хора и като такива често грешим. Ако съм сгрешил пред теб, не е нарочно. Затова извини ме така, както бих те извинил и аз, когато си ме засякъл неволно, защото съм убеден, че ще се постараеш да не го правиш отново.

Знам, че бързаш. Знам, че си раздразнен. Знам, че имаш проблеми. Откъде знам?! Ами и аз съм човек и имам същите. Но не бих искал да се превръщам в проблем за теб, както съм убеден, че и ти не би желал обратното. Затова ще се постарая да спазвам правилата на движението, също като теб.

Клатиш глава. Не вярваш на мотоциклетисти? Аз първи? Добре. Съгласен съм. Ще намаля скоростта си в знак на добра воля, за да не ти се бутам в бронята. Ще се въоръжа с малко търпение. Даваш ми път вече? Благодаря за разбирането и поздрав за теб от невидимият Немо.

Радвам се, че и двамата продължаваме невредими. Всеки, за където е тръгнал без да разменим дори дума гласно. Все пак, когато хората имат желание да се разберат, начинът е без значение. Важно е единствено наличието на добрата воля.