Кола се носи със 180 км в час. Шофьорът е без колан, а на един завой изгубва контрол над превозното средство. 17-годишният водач изхвърча от пътя и от автомобила, който го затиска. Това е единственият спомен от жестоката катастрофа преди седем години, която приковава към инвалидна количка настоящия параолимпиец и златен медалист в тласкането на гюле от Рио 2016 Ружди Ружди. Шампионът и до днес остава заклет фен на високите скорости. Духът му се оказва несломим.

Преди дни 25-годишният атлет от град Глоджево стана третият българин, който окичи на гърдите си злато от параолимпийски игри след Иванка Колева и Георги Сакеларов. В същото време в Рио той подобри и собствения си световен рекорд в своята дисциплина от 12,04 м на феноменалните 12,33 м.

"Една мечта се сбъдна. Не мога да опиша колко съм щастлив.

Зад тази олимпийска титла

стоят много труд, много

лишения и контузии",

споделя героят.

След като Ружди оцелява от кошмарния инцидент на пътя, започва неговият втори живот, който той ще избере да води без извинения. Веднага след катастрофата преживява операция заради счупен гръбначен прешлен и прекарва близо месец в болницата, която напуска на четири гуми. Необходима му е рехабилитация, която продължава девет месеца в Павел баня. Именно там гюлехвъргача среща параолимпийската лекоатлетка и бронзова медалистка Даниела Тодорова и нейния брат и настоящ негов треньор Радостин Тодоров. Неочаквано новите познанства откриват пред Ружди възможности за спортни върхове.

"Той видя Даниела да хвърля копие и пожела да пробва. Хвърли диска на 12 м, копието - на 15, а гюлето тласна на 7 метра.

Веднага забелязах къде му е силата. Упорито момче е,

а аз още в началото му казах, че ако бъде дисциплиниран, ще успее, защото има таланта да го постигне", обяснява Тодоров.

Така на една гола поляна в Павел баня един мечтател посажда семената на своите бъдещи триумфи. И плаща цената им с много усилени тренировки, понякога при немислими условия - в сняг, в дъжд и в пек.

"Хората ни се чудят и ни казват: "Вие луди ли сте? Да тренирате през зимата при такива условия?" Но ние няма къде другаде да тренираме освен на тази поляна. Аз искам от тези, които ни се чудят защо го правим, да дойдат и да ни видят как тренираме, а после да се изказват. Подготовката е трудна, често се стига до контузии. Понякога сме радостни, понякога не сме. Това е", признава Ружди.

Не е тайна, че материалната база в България е под всякаква критика, но има зали, в които може да се тренира. За съжаление те не са пригодени за хора с увреждания и те нямат достъп до тях.

"Тренираме на поляна отвън, посрещаме всички климатични условия там, пригодили сме си я сами за тренировки, нямаме специални платформи, а само тези, които сме си направили. Има много какво да се желае.

Параолимпийците у нас са малко и трябва да им се обръща внимание", отсича треньорът на гюлехвъргача.

Немислимите условия трудно биха отказали Ружди, които преодолява контузиите, травмите, опасните рани и болката от натоварването, която е в пъти по-жестока за човек с гръбначно-мозъчна травма. Той се състезава със специален стол, който е направен, така че не е много удобен и постоянно се появяват рани, които могат да прераснат в по-дълбоки и опасни.

"Сега виждам, че целият този труд на Ружди е бил заслужен и възнаграден. Много борба и лишения стоят зад тази титла.

Няма да имаме много голяма почивка, предстоят ни още състезания", напомня Тодоров.

Зад успеха на родния герой стоят не само неговата силна воля и хъс, но и хората, които са до него и му дават необходимата подкрепа.

Най-голямата му опора

е неговата майка Саиме,

която предпочита да стои в сянка, но плътно до него. Така споделя със своя син неговото ежедневие, че сякаш са един организъм и самата тя почти се е превърнала в спортист. Саиме ходи на лагери, гони уредите и пази всякакви режими заедно с Ружди.

"И моят живот се промени. Гордея се със сина си. Цялото ни обкръжение се изпълва с радост от неговите успехи, защото всички знаят, че не се постигат лесно", коментира единствено жертвоготовната майка.

Саиме е скромна и притеснителна, също като своя син, който не обича да говори много пред журналисти и да бъде осветяван от прожекторите на обществения интерес.

Трудно е за вярване, но големият мъж с лъвско сърце и планина от медали зад гърба си е стеснителен.

Най-голямото му притеснение пък е това, че не може да говори добре български. Това не му пречи обаче да бъде достоен за възхищението на своите сънародници.

Дори след катастрофата той е измъчван предимно от смущение заради положението си, но не и от отчаяние.

"От срам не говорех с никого. Трудно свикнах с количката, но изобщо не се отчаях. Дори не изпаднах в депресия и не стигнах до психолог. Роднините ми помагаха, а като започнах да тренирам, забравих, че съм на количка.

Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него.

Не се предавай! Надежда има",

сигурен е Ружди.

Според Радостин Тодоров именно фактът, че медалистът е живял в много добро семейство и е обгрижван с любов и внимание, е спомогнал за изграждането му като силна и амбициозна личност.

"Той е спокоен. Обича да мисли. Слуша, внимава и е концентриран", описва го неговият треньор.

Още със своя дебют Ружди безцеремонно заявява себе си като шампион, като се качва на почетната стълбица на Световното първенство за младежи до 19 години в чешкия град Оломоуц през 2010 г. Оттам той се прибира в родината с три сребърни медала на гюле, копие и диск. Тогава тежи 85 кг, но през следващите години заяква и днес е 110 кг. като качва предимно в мускулна маса.

"Злояд е и се налага да го контролирам. Като е у тях, ми доказва с камера, че се храни. Понякога го карам да снима пълната, а после празната чиния. Следи се строго, тъй като се занимаваме професионално", обяснява Тодоров.

Само на 20 години Ружди става световен шампион в тласкането на гюле в Дубай, а само няколко месеца по-късно отвява конкуренцията в Шаржа и завоюва три сребърни медала в трите дисциплини.

Точно тогава става и спортист на годината за 2011 г. на България, а след Европейското първенство през 2012 г. си спечелва билет за параолимпиадата в Лондон.

"На европейското разбрах, че освен всичко

Ружди е човек, който може да се състезава. Не е достатъчно само

да си талантлив и работлив.

Много хора просто не издържат психически на състезание", казва Тодоров.

Щом пристига в Лондон обаче Ружди разбира, че твърде млад е попаднал сред Голиати. Паникьосва се и не успява да се класира в осмицата.

"Бях като побъркан, гледаха ме 80 000 души. Неописуемо е. Срещнах се със силните. Нямах шансове за по-добро класиране, но видях какво всъщност представлява голямо състезание", признава атлетът.

Нужна му е само година, за да набере скорост и да стане световен шампион на гюле в Холандия, а после и европейски шампион в същата дисциплина.

Настоящият триумф на Ружди на параолимиапада в Рио пък нарежда България на 60-о място в класирането по медали преди последния състезателен ден наред с Бахрейн, Грузия и Кувейт. Коментари под новина за неговата победа пък гласят точно и ясно: "Това трябва да е спортистът за 2016 г. на България!" и "Няма ген за човешкия дух!"