Две сестри с такива големи успехи в тениса като Винъс и Серина наистина са рядкост особено които не са родени в семейство на спортисти. Интересното е, че баща им дори не е тренирал тенис професионално, а се научава сам. Въпреки това амбицията му е толкова голяма, че той превръща дома си в най-добрия тренировъчен лагер и успява да създаде не една, а две световни звезди в този спорт.

В автобиографията си "Пътят към победата", която излезе преди дни на български, Серина разказва: “Веднъж баща ми гледал тенис по телевизията и се изумил колко пари изкарват тези жени, които просто удрят една топка. Разказвал ми е тази история толкова често, че тя се е запечатала в съзнанието ми. Гледал мач на Вирджиния Рузичи, шампионката на “Ролан Гарос” за 1978 г. Коментаторът споменал, че Рузичи спечелила 40 хиляди долара за една седмица игра в турнира – повече, отколкото татко изкарвал за цяла година… През онези години на теория вратите към света на тениса не бяха затворени за никого, но на практика си беше точно така. Ако родителите ти не бяха тенисисти, нямаше причина ти да започнеш да играеш. Ако никой от кръга от познати не играеше, никога нямаше да ти мине през ум да хванеш ракета. Ако не можеш да си позволиш карта за някой престижен клуб, едва ли ще се научиш на обществен корт. Но баща ми видял в тениса възможност да даде на дъщерите си по-добро бъдеще, затова си поръчал учебници и видеокасети с инструкции и се научил да играе.”

Още докато съпругата му е бременна с Винъс, Ричард Уилямс превръща посещаването на тенис кортовете в семейна религия. А по-късно - Винъс и Серина на практика израстват там. Но общинските кортове съвсем не са в добро състояние, нито са безопасни. Години по-късно сестрите си спомнят, че били осеяни със счупени стъкла, пръснати кутии от безалкохолни, бирени бутилки и какво ли още не. Те разкриват, че често загрявката за тренировка включвала и премитане и почистването на корта. Освен това семейството не живеело в сигурен квартал, така че дори звукът от престрелки не бил нещо необичайно по време на тренировки. Серина признава: “Помня го добре. Изстрелите не ми се струваха страшни, докато не научих какво точно представляват. В началото си мислех, че някой гърми пиратки или пука балони, но когато разбрах истината, останах потресена.”

В началото татко Уилямс просто пробва момичетата, но когато вижда, че те имат талант, наистина ги кара да се посветят изцяло. А те всъщност са още съвсем малки деца. В “Пътят към победата” тенисистката разказва: “Когато аз бях на пет или на шест, а Винъс на шест-седем, започнахме да даваме признаци, че играта ни се удава, така че родителите ни започнаха да ни тренират по-сериозно и да ни натоварват повече. Тогава от по един-два часа на корта за по четири-пет пъти в седмицата започнахме да тренираме по три-четири часа всеки ден. Понякога дори имахме по две тренировки на ден – от шест часа сутринта, докато станеше време за училище и след часовете, обикновено до мръкване… Между другото, все още излизам за тренировки преди зазоряване. Мразя да ставам рано, но се принуждавам да го правя, това носи огромно психологическо преимущество – особено преди мач, защото знаеш, че си напълно подготвена, а съперничката ти още спи.”

Всъщност в началото Ричард подготвя не само двете сестри, но и по-голямата Иша, която също има талант. “Иша също играеше много добре – признава Серина. - Това е друго нещо, което хората не знаят за семейството ни – дълго време Иша също бе потенциална звезда. Не успя да достигне нивото на Винъс, но беше добра. Тренираше, за да стане шампионка, но когато бе около тринайсетгодишна, започна да изпитва болки в гърба и се наложи да спре с тениса. Това бе съкрушителен момент не само за нея, но и за нас, защото тя имаше големи шансове.” Интересното е, че въпреки големите заложби и безкрайните тренировки, Ричард взема нетрадиционното решение да не пуска дъщерите си на участия на девически турнири. Това е прието доста критично от треньорите и организаторите. Всъщност те първоначално много скептично гледат на този любител на тениса, който никога не е играл професионално, научил се е сам с видеокасети и въпреки това държи да тренира дъщерите си. В автобиографията си Серина си спомня: “Специалистите смятат, че всичко трябва да се развива в конкретна последователност, а изведнъж един висок, горд, чернокож мъж от Калифорния, който никога не е играл професионален тенис и който отглеждаше перспективна състезателка и по-малката й сестра, която също можеше да се окаже перспективна, бе решил да действа в разрез с всички изпитани стратегии. … Татко просто смяташе, че няма нужда да ни подлага на напрежението на девическите турнири, и беше прав. Не му харесваше начина, по който родителите и треньорите притискаха младите играчи непрекъснато да обикалят от турнир на турнир. Татко искаше да имаме нормален живот. И днес категорично мога да кажа, че успехите ни се дължат отчасти и на отличната му интуиция да не ни пуска по турнири, докато не пораснахме достатъчно, за да сме подготвени емоционално и да се справяме сами.”

Другото му добре решение е да спести на момичетата да играят една срещу друга на състезания, поне докато може: “Той направи всичко по силите си, за да не се налага да играем една срещу друга във важни мачове – спомня си Уилямс. - Записваше Винъс в състезанията за деца до 12 години, а мен в състезанията за деца до 10. Играехме така, докато не станахме професионалистки. След това обаче нямаше как да избегнем мачовете помежду си. Можехме само да се надяваме, че няма да се срещнем прекалено рано в турнира, за да има всяка една от нас шанса да стигне до последните кръгове. В идеалния случай пътищата ни се пресичаха чак на финала.” Днес Серина признава, че въпреки че неведнъж е губила титли от сестра си, особено в по-ранните години от кариерата си, именно съперничеството с Винъс е една от най-големите тайни за успеха й. По-малката сестра разкрива, че години наред до такава степен е обзета от желанието да настигне сестра си, че набира толкова много скорост, че в крайна сметка я задминава: “Разликата между пътя, изпълнен с препятствия, и безпроблемното пътуване е огромна – и именно на това се дължат успехите ми.” Като свое упование тенисистката разкрива и религиозността си: “Вярата - на нея се дължи всичко, което правя, всичко, към което се стремя. Тя ме кара да ставам всяка сутрин и да излизам на корта. Тя ми дава сили да смятам, че няма невъзможни неща – не само на корта, но и в живота. Възпитани сме в учението на Свидетелите на Йехова и това ми дава непоклатимата вяра в съществуването на висша сила, на висша цел в живота ми. Това ми помага да стоя здраво стъпила на земята и да гледам напред към бъдещето.”

Колко милиона печалби са генерирали сестрите за последните години, четете в хартиеното издание на "168 часа".