Ако Западът спре, ще ни трябват 15 г. да го настигнем, каза Горбачов през 1985 г. Но “Западът”, мамка му, не спря

КАКВО всъщност е 9 септември 1944 г. – “общонародно въоръжено въстание”, начало на “народнодемократична революция” или на “социалистическата” такава?

Ами нито едно от трите. Просто си е дата на класически вътрешнополитически военен преврат, осъществен обаче под непосредственото влияние на външни сили.

Първата е ясна – това са щиковете на Червената армия. По-интересна е втората – Уинстън Чърчил.

Известна е неговата почти патологична ненавист към нас, българите. Поради което през септември-октомври 1944 г. с лека ръка ни хвърля в лапите на Сталин. Като лицемерно се съгласява на “75 процента руско и 25 процента англо-американско влияние в България”.

Исторически парадокс! По този начин Чърчил (а след него в Ялта и Рузвелт) фактически препотвърждават пакта Рибентроп – Молотов от август 1939 г., според който всичко на изток от Прибалтика до Черно море е за руснаците, а всичко друго – за германците, наследени след поражението им от западните победители във Втората световна война.

У нас “първият 9 септември” се схваща от комунистите и техните съюзници като час за разплата. За около 2 месеца са избити без съд и присъда около 18 000 българи!

При това – много често не от “идейни съображения”, а по чисто лични мотиви. Кмет задявал булката на някой “прогресивен” – фашист и бум! Новоизлюпен “отечественофронтовец” дължал пари на лихвар – пак фашист и бум! И така, втори исторически парадокс, излиза, че онези, които са дочакали иначе печалния Народен съд, са имали по-големи шансове да оживеят!

Колкото и да е странно, на тази кървава вакханалия край слага не кой да е, а... Сталин. Далеч съм от мисълта да обявявам този сатрап за хуманист. Но предстои Парижката мирна конференция и той трябва да балансира и да се преструва на демократ, за да отвоюва по-леки условия за бъдещите си васали, между които и България.

Е, не успява напълно. Участваме във войната срещу Германия, но не ни признават статут на съвоюваща държава. Резултатът е между 12 000 и 30 000 (по различните данни) безсмислено, а следователно и безполезно загинали наши войничета...

През февруари 1947 г. обаче парижките договори са подписани и руснаците и “западняците” вече се чувстват с развързани ръце. Конкретно за нас това означава, че в сила влиза Сталиновият принцип “където е стъпил ботушът на съветския войник, там се налага и съветската политическа и икономическа система”.

Ами така у нас идва “вторият 9 септември”. Разгром на опозицията и преход към еднопартийна диктатура, национализация на промишлеността и насилствено коопериране на земите, после “индустриализация”, т.е. преместване на огромни маси към градовете, и т.н.

И така дойде “третият ни 9 септември”. В резултат България загуби автентичния си аграрен облик и се превърна в някаква странна смесица от бивши селяни – “промишленици”, бивши селяни – управленци, и бивши селяни – “Ентелектуалци”.

Далеч съм от мисълта да отричам и всичко онова добро, което ни донесе “социализЪмът”. Извън тривиалните слова за здравеопазването и образованието той ни докара ток и асфалт. Пък и жилища, макар и панелни. Сигурно и още доста неща.

Не трябва обаче да забравяме, че през неговите 45 години и светът като цяло се развиваше. Не трябва да забравяме и тъжната констатация на Горби от 1985 г., че “ако Западът спре, ще ни трябват 15 години, за да го настигнем”. Но “Западът”, мамка му, не спря. Друг е въпросът, че сега с емигрантската драма май търчи и към своята хуманитарна и дори цивилизационна криза.

А ние? Ние след 9 септември 1944 г. от малцина богати и доста бедни станахме всички равно бедни. И всички равно равни в беднотията си.

От тази гледна точка 10 ноември 1989 година трябваше да бъде повратен момент – всички да станем еднакво богати. Сиреч, нещо като новия ни, четвърти поред 9 септември.

Да, ама не, както казваше Бочаров!

Едни (малцинство) станаха много по-богати, а мнозинството – много по-бедни.

Следователно май ни е необходим нов, пети поред 9 септември.

Пък на онези, които не спират все още да си празнуват първия – да им е сладко!