В нощта, когато принцесата на Уелс Даяна умря, аз бях измежду стотиците, вдигнати от сън, за да напишат преди четири часа сутринта похвални слова за нея. Някъде между СПИН-a и противопехотните мини говорих с най-добрия си приятел, който работи в конкурентен вестник. Той и екипът му вече държаха в ръцете си дилемата на всеки журналист: снимки на принцесата в безсъзнание в колата в парижкия тунел.

Да публикуваш или да не публикуваш? Изненадващо, може би, но сред опитните стари вълци имаше само един побелял колега, който смяташе, че снимките трябва да се публикуват. Останалите смятаха, че би било проява на много лош вкус, който ще отблъсне читателите. Попитаха ме за мнението ми и аз се обявих против публикацията. След това зададох, струва ми се, уместния въпрос: „Кажи ми все пак, как изглеждаше тя?“

Дори след като той ни описа снимките, дадохме своя принос за съгласие, постигнато едновременно във всички редакции; съгласие, което тръгна от управите на вестниците, за да бъде възприето от по-широките вестникарски кръгове и да бъде спазвано девет години – до миналия четвъртък, когато едно италианско списание наруши неписаната клетва на водещите световни медии и публикува снимка на умиращата Даяна. Настана пълен ад: „нови низости“ и „международна погнуса“, осъдителни изказвания се чуха, откъдето можеше да се очаква, възмущение, подсилено от принцовете Уилям и Хари, които нарушиха кралската традиция да не изразяват огорчението и яростта си.

Но в крайна сметка така става, когато в общественото съзнание толкова бързо се стигне до общо мнение и прекалено бързо се утвърди представата за добро и зло. Всъщност, ако се върнем без емоции към миналото, ще разберем, че нашият колега, който бе на друго мнение, е бил прав. И тогава, и сега нямаше и няма разумна причина да не се публикуват снимките, които приятелят ми държеше в ръцете си, освен ако не сме готови да признаем, че за принцесата на Уелс важат едни правила, а за всички останали – други.

Не се ли късаше и сърцето на Роуз Кенеди всеки път, когато виждаше мозъка на сина си размазан по президентската лимузина? Въпреки това познатите кадри бяха показвани безброй много пъти, без никой да нарече зрителите „безсрамни воайори“, както един вестник се изрази за потенциалната публика на снимките на Даяна. Защо?

И двамата умиращи бяха уважавани обществени личности, и двамата сами бяха избрали общественото си положение – без да са се родили с него – и двамата бяха жертви на престъпление: единият на стрелба, другият – на шофиране в пияно състояние.

Защитниците на паметта на Даяна се позовават на правото да се опазват личният живот и достойнство. И така да е, това не важи за нашия случай. Нямаше и следа от гражданско недоволство, когато вестниците украсиха първите си страници с прилежно подредени снимки на починалия папа, със странната усмивка на лицето на прясно убития Чаушеску, с брутално кастрирания, а след това убит афганистанец, попаднал в ръцете на вражеско племе, или с мъничкото телце на китайско бебе, момиченце, захвърлено в канала.

В петък британски вестник показа трупа на пристрастен към хероин, а друг – всъщност точно този (Таймс, б.пр) – ужасяващото обезобразеното лице на изпаднало в кома, вероятно умиращо момче, ранено в атентатите в Бомбай.

Прочутата снимка на голото виетнамско момиченце, което отчаяно бяга от напалма, изгарящ гърба й, е една от най-емблематичните за изминалия век. Никой не може да оспори посланието или въздействието й. Но никой – извън или в средите на професионалните медии – не се е замислил и за миг дори за неговото „право“ на лично достойнство и личен живот .

Въпросът дори не е в това дали има общо становище. Никой от горепосочените, може би с изключение на папата, не е очаквал – да не говорим да е давал съгласието си – труповете им да служат за развлечение. А и понякога съгласието идва в резултат на съмнителни „пълномощници“: родителите на Леа Бет направиха публично достояние нейната снимка в кома, с тръбата на респиратора в устата.

Битува и мнението, че това е в името на доброто на обществото, че така се виждат истинските ужаси от войната или че има обществено полезен отзвук на гледката на безжизненото тяло на Леа Бет, че то ще предупреди хората за последиците от употребата на екстази. Добре, но тогава защо безжизненото тяло на Даяна не може по същия начин да предупреди хората за последиците от шофирането в пияно състояние?

Жестоката истина е, че тези снимки задоволяват долното, грозно и всъщност безполезно любопитство. Повечето от нас, журналисти или не, бихме искали да мислим, че сме над тези неща, но това важи за малцина. Задайте си следния въпрос: ако ваш приятел държеше снимките на Даяна, щяхте ли като мен да попитате как изглежда тя? Ако знаете, че бихте го направили, значи вече сте започнали да се отказвате от високия си морал. И ако сега (предупреждавам ви навреме) продължите да четете надолу, за да ви кажа какъв беше отговорът, губите правото да си ги възвърнете.

Решихте ли?

„Тя изглеждаше възхитително“, каза той. „Тънка струйка кръв, нито един разрошен кичур, затворени очи. Същинска спяща красавица.

* Керъл Сарлър е британски журналист