Искам никой да не ми крещи, докато свиря, толкова ли е много, пише музикантът във фейсбук

Тази събота внезапно почина виртуозният пианист Васил Пармаков - един от най-добрите български блус и джаз музиканти.

“24 часа” пръв съобщи трагичната вест. Научи я от певеца Богдан Томов, който бе сред близките приятели на 55-годишния музикант. “Пармачето вече го няма. Истина е, Бог да го прости и нямам думи за гениалния човек”, написа Томов във фейсбук.

“Каква огромна загуба за музиката! Поклон пред него и неговия талант!”, сподели скръбта си в мрежата друг негов близък приятел - цигуларят Васко Ешкенази.

“Дано намери мир душата му ТАМ... тук не намери...”, написа за колегата си и басистът Веселин Веселинов-Еко.

Васил Пармаков е роден на 30 септември 1961 г. в семейство на музиканти. Син е на певицата Ани Павлова, изпяла навремето един от най-големите български шлагери “Пътнико свиден, пътнико млад”.

Завършва консерваторията със специалност “Джаз пиано”. Дълго време работи с различни джазбанди в Швеция, Норвегия, Дания и Финландия. Записвал е и е правил турнета с джаз музиканти като Окай Темиз, Ленарт Абърг, Майкъл Шифърл.

В България се завръща през 1990 г. От тогава свири с блус, джаз и рок формации, пише филмова и театрална музика. През 1994 г. издава първия си солов албум Lombroso заедно с британския саксофонист Анди Скофилд. С джазфюжън бандата - Zone C, която основава, издава три албума. Свирил е в “Подуене блус бенд”, с Васил Петров, Йълдъз Ибрахимова, Иво Папазов-Ибряма, Теодосий Спасов, Стоян Янкулов, Ицко Финци, Роко Захариев, Веселин Веселинов - Еко и много други.

През 2011 г. Пармаков издаде и сборник разкази – “Аз и майор Блюхер” с разкази, поезия, сентенции и размисли.

В музикалната гилдия го помнят като топъл, чувствителен и жертвоготовен човек. Броени часове след кончината му негови приятели споделиха постове на музиканта във фейсбук, които е писал приживе.

Ето част от тях.

Почти не ми останаха живи роднини. Искам да се изприкажа. Какво пък толкова? Какво има да губи човек в сегашните лайняни времена...

***

Преди 7 г. припаднах на улицата. Бях в “Пирогов”. Откриха ми тотално скапан черен дроб и панкреас. Стегнах се. Спрях да пия и да пуша. Гадно беше. Винаги съм фиркал и пушил. Както и да е. На кого да го кажа???

***

Вършех си работата. Пътувах - у нас и в чужбина. Давах всичко от себе си. Парите никога не достигаха. Доживях до унижения. Милости и помощи... Както и да е. Това си е моят дувар. Ще си пиша, каквото си искам. Мама е единственият ми жив роднина. Тя иска да съм тачен, богат и успешен. Опитвам се да се правя на такъв. Коства ми небивали усилия. Всъщност е съвсем друго. Майната му...

***

Рупето (лека му пръст). Мой любим приятел и страхотен музикант. Свирил в някакъв пиано бар. В Самоков, мисля. Джаз стандарти. Фино, елегантно... Някаква местна мутра му изкрещял в лицето:“Аре, стига с тия опери, бе - тука да не е църква...”

***

...и свирим ние с Венци джаз стандарти. Трябва да свирим до 22 ч. Да. В 21,30 пристига сервитьорка. Некви кифли се оплакали на персонала, че им заглушаваме ние с бате Венци техните приказки за молове и бързи кредити. Обидени. (Персоналът ни се скара. Ние сме никой, шит)...Платиха ни по половин хонорар.

***

Лакеи сте вие, музикантите. Кочияши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлебец. С костилки ви замерват. С огризки. Търпиш, батко. Усмихваш се.

***

Ей го. Един и половина е. Аз съм си свежарка. Просто искам докато свиря някой да не ми крещи на главата. Толкова ли е много?