Той определено има слабост към иронията, изпитва постоянна необходимост от философстване и е способен да отлети и да се завърне от земите на неразума. На това описание отговарят както гениалният режисьор Уди Алън, така и родният медиен експерт и бивш председател на Съвета за електронни медии Георги Лозанов.

В откровен разговор със “168 часа” Лозанов разкри себе си по един нов и различен начин, за което индиректно помогна и самият Уди Алън.

- Г-н Лозанов, как протича ежедневието ви, след като се оттеглихте като председател на Съвета за електронни медии?

- Да съм председател на регулатора, беше по-скоро излизане от ежедневието ми. Завършил съм през 1981-ва и имам 35 години трудов стаж, като 12 от тях са в регулацията и 23 - извън. Моят съзнателен живот се е формирал като мотивация и гледни точки предимно чрез моята журналистическа кариера, научни изследвания и академични контакти,

които са в основата на професионалната ми идентичност.

Разбира се, регулацията ми даде още едно поле за реализация, което също смятам за много важно. За мен беше много ценен опит. Сега съм се върнал към традиционните си занимания, като отново освен в университета съм във вестник “Култура” и пак като заместник главен редактор. След 18 години за моя голяма радост вестникът оцеля и запази авторитета си. До голяма степен днес се чувствам много повече себе си, отколкото до вчера.

- Смятате ли, че Мария Стоянова ще се докаже като достоен наследник на вашия пост?

- Дай боже, не искам да давам никакви предварителни оценки. Има нещо безвкусно в това човек да коментира свои бивши колеги и работата, която вече е напуснал. Все пак искам да кажа от позицията на опита си – много е важно за всеки човек да не оставя особеностите на характера си да го водят в неговата професия.

- Изненадахте ли се, че вашата оставка до последно не беше приета от членовете на съвета и се стигна до изчакване мандатът ви да изтече?

- За мен това остана една загадка. Казаха единствено, че човек не бива да се поставя над закона, а аз подадох оставка, воден точно от това убеждение. В Закона за радиото и телевизията са зададени определени норми, които трябва да се прилагат от СЕМ, но наред с това е казано, че членовете му трябва да гласуват по съвест. Понякога може да се случи нормата

да изисква едно, а

съвестта - друго.

Законът е предвидил изход за хора, попаднали в такава ситуация, и той се нарича оставка. Така човек не се поставя над закона, а обратното - хем не гласува в разрез с него, хем не и в противоречие със съвестта си, както пак самият закон изисква. Оставката е част от репертоара на членовете на СЕМ, тяхно изразно средство. Мисля, че моята оставка свърши някои полезни неща. Успя да проблематизира агресивния тип говорене и модели на поведение, какъвто агенция ПИК демонстрираше. Не знам доколко това е резултат от действията ми, но засега телевизията не е тръгнала, а и има някаква промяна в ориентацията на агенцията. Друг ефект от моето напускане е, че то предизвика обновяването на съвета и избора на нови членове. Ако аз бях останал в състава, от петима души трима от нас щяха да работят извън мандата си. Подобно положение щеше да извади съвета в изцяло неавторитетна институция. Независимо че чух как аз съм поставил в риск стабилността на регулатора, съм убеден точно в обратното. С оставката ми този орган

се стабилизира и запази определени ценности.

Разбира се, това го казвам аз, а човек винаги дава за себе си щадящи оценки, пък и едва ли има много смисъл в жестове, ако този срещу теб не ги разбира.

- Между другото позирахте заедно с жена си Галя Георгиева пред обектива на Мариета Ценова като Уди Алън и Скарлет Йохансон в интерпретация на кадър от филма “Сензацията”. Това накара много хора да открият доста сходства между вас и гениалния режисьор.

- Да. Това е един артпроект на Ценова, в който ни беше много интересно да се включим. Идеята е български публични личности да репликират стопкадри от известни киношедьоври на различни места в София, които напомнят местата от лентите. В нашия случай се търсеше аналогия между София и Ню Йорк. Идеята на проекта е, че киното създава модели на поведение и типажи, които могат да бъдат изнесени от неговия свят и чрез изкуството на фотографията да бъдат пренесени в реалния. Ние бяхме снимани пред гробницата на Батенберг и за мен и моята съпруга беше много приятна задача да влезем в образите на героите на Уди Алън и Скарлет Йохансон от филма “Сензацията”.

Ситуацията е такава, че тя го упреква за това, че я е подвел, а той със своето изражение приема упреците, извинява се, но и настоява, че такъв е животът и да разчиташ много на другия, е рисковано. С Галя драматизирахме малко повече образите, защото в нашия социален опит всичко е по-драматично.

- И все пак самият вие откривате ли прилика между вас и Уди Алън?

- Много самохвално би било да кажа, че със сигурност има такова сходство. Уди Алън е една от големите фигури не само на киното, но и на съвременната култура въобще. Някои го наричат “новия Чаплин” по влияние и тъждество между автор и герой. Но в някакъв смисъл

той е много по-сложен образ – мислител, който философства.

по един постмодерен начин, като пародира философстването. Уди Алън е фигура на иронията, която аз много обичам, обичам – това е думата. За мен тя е най-добрият начин да сваляш от гърба си бремето на ежедневните проблеми, без да се правиш, че не съществуват. Да реагираш на тях и едновременно с това да не им позволяваш да проникват в теб.

Иронията те освобождава от претенциите на идеологиите и на псевдогероическите роли,

пази малкия човек да не се превръща в материал на чужди офанзиви. И го възпира той самият да не се превръща във фанатик, фашист, комунист и какъвто и да е “ист”, като му помага да живее собствения си живот така, както го разбира. Посредством иронията наистина се чувствам близък с Уди Алън, не знам дали мога, но ми се иска да се идентифицирам с него.

- Алън казва: “Не съм толкова нормален, колкото изглеждам.”

- Обичам да обяснявам, когато отивам на фризьор, да ме подстрижат като луд учен.

В тази фраза на Уди се крие един намек за малката крачка между гениалността и лудостта. Има известна мъдрост в тази мисъл, защото всяко важно откритие е такова само ако в първия момент ти е изглеждало достатъчно налудничаво. Един философ е казал, че

за да разшириш територията на разума, непременно трябва да отлетиш в неразума. Само че истинските луди, когато отидат там, остават завинаги. Върналите се са хората на изкуството и науката. Естествено, че Уди Алън не е толкова луд, колкото изглежда. Не мисля, че той има проблем с това да бъде разпозната неговата способност да отлита в неразума и да се връща.

- Споделяте ли неговата хипохондрия?

- Когато човек е по-интелектуално изнежен, няма как да не гледа на тялото си освен като на източник на наслади и като на една бомба със закъснител. Тялото на човека е носител на първородния грях и на наказанието за него. Това създава една базисна тревожност у хората. Хипохондрията е непрестанно припомняне за греха на нашите палави предци, всекидневна среща с тях.

- От какво се страхувате?

- Не мога да кажа, че не се страхувам от смъртта, и не мога да се успокоявам с това, че когато тя е тук, значи мен няма да ме има, а когато аз съм тук, нея я няма. Участваме в игра, на която не знаем правилата. Освен това човек е захвърлен на планетата и единственият начин да се спасява е, като се свързва с другите, което също е източник на страхове. За щастие човек принадлежи на културата, която има механизми за преработване на страховете.

Страхът не е еднозначна деструктивна категория.

- “Любимото ми число е “много”.

- Поначало обичам числата. Аз съм от тъй наречените броялки. Това са хора, които, видят ли еднакви елементи, се стремят да ги изброят. Абсолютно безсмислено. Но в битието ни с всичките му проблеми, противоречия, безпокойства и избори едно число успява да внесе ред и да ти даде питагорейското чувство, че можеш да постигнеш вътрешна хармония, да се отдалечиш от реалността в абстракцията.

Смея да твърдя, че не съм алчен за много. Мисля, че и Алън не е, но той обича остроумията.

- “В моята къща аз съм шефът, жена ми просто взема решенията.” Във вашата къща как е?

- Така е. Във всяка къща е така. Шега е, когато Уди Алън го каже, защото неговият личен живот е доста по-различен, а и по-скандален от обикновената социално-битова представа, която обрисува тази фраза.

- Как се запознахте и с какво ви впечатли вашата половинка Галя?

- Тя по принцип е много впечатляваща и в това отношение не е трябвало да се самоубеждавам в желанието си към нея. Ние се запознахме по обикновен начин покрай работата. Интересното е, че дълги години сме работили много близо един до друг, но пътищата ни не са се пресичали. Доста късно се срещнахме и започнахме да се виждаме често.

Може би година след първата ни среща изведнъж си дадох сметка, че това, което се случва между нас, ще е завинаги и ще промени живота ни оттам насетне. Първоначално беше съвсем естествено да се изплаша, защото щастието може да бъде и нещастие за други. Но съм абсолютно убеден, че щастието е морална категория

и е задължение на човек да опита да бъде щастлив Любовта въобще не е нещо, което просто те спохожда веднъж завинаги, тя е работа. Ежедневна. Всеки ден се събуждаш и започваш да обичаш отново. Избираш човека до себе си всеки ден, а голямата любов просто ти помага да правиш лесно и много пъти все същия избор.

- За какво спорите най-често?

- Въобще не спорим. Поначало аз не съм конфликтна личност, както и тя. Галя е много деликатен и балансиран човек с уникална способност да разбира и харесва другите. Има хора, които се реализират във вражда и дори така могат да се обичат. Ние с нея не сме такава двойка. За мен самият винаги е било ужасно неприятно, когато ми се е налагало да участвам във войни, макар и обявени от други.

- “Мозък е вторият мой любим орган”.

- Уди Алън е евреин и най-вероятно обича да се закача с това, че те, дано не прозвучи расистко, са много сексуално активна общност, за да могат, разселени по света, да оцеляват.

Що се отнася до разума и емоциите, преди време човек е живял в един мистичен свят, свързан главно с вярата и търсенето на Бога. После човек започва да се идентифицира с разума си. Сега хората много повече се идентифицират с волята. Особено волята за власт. В развитите общества, към които, надявам се, принадлежим и ние, се утвърждава идеята сам да си продукт на собствената си воля. Това е право на избор, който е синоним на свобода. За съжаление има много мощни вълни на фанатизъм напоследък и те все повече атакуват либералната демокрация. Либерализмът на ХХ век в новия век е заплашен. Чувствам го и върху себе си и една от причините да подам оставка са силните антилиберални настроения. Либерализмът непрестанно е нападан, а за да се защити, трябва да постъпи антилиберално, като тогава поставя въпроса какво ще защитава той.

Либералната самозащита е парадоксална и нашият свят влезе в капана

на тази парадоксалност.

В това отношение обичам да казвам, ча имахме едно щастливо десетилетие, може би не за всички, от падането на Берлинската стена до падането на кулите близнаци в Ню Йорк.

- “Съжалявам само за едно нещо - че не съм някой друг”.

- Преди време писах един сценарий за церемонията по връчването на наградите “Аскеер” под мотото “Всеки иска да е друг”. Това, което казва Алън, е един устойчив Шекспиров мотив. Спасява човека от фанатизма. Възпира го да смята, че е равен на себе си, монументален, а не човек от плът и кръв, който гледа света и той му е интересен и го променя. Не един път съм признавал, че срещата ми с Галя например ме е направила друг.

Какъв щеше да е смисълът да я срещна, ако си бях останал същият.

Хората, които искат фанатично да бъдат самите себе си, никога не знаят кои са.

- Философстването определено ви свързва с Уди Алън.

- От малък исках да уча философия. И дори си мислех, че има една-единствена професия – философия, а всички други повече или по-малко са обслужващ персонал на философите, които от името на всички търсят смисъла на живота.

И досега усещам философстването у себе си и повече или по-малко намирам как да го практикувам.