Страхът както може да

те отведе към доброто, така

може да те вкара и в ада.

Не бой се, не бой се, човеко!

Легендарният актьор Йосиф Сърчаджиев сякаш има душа на Феникс, способен да изгаря и лети отново и отново. За него краят не е страшен. Времето е твърде малко. Винаги твърде малко и човек не може да спира и да го губи. Само за последните шест месеца Сърчаджиев размаха криле и с необуздана енергия режисира цели три постановки. Преди седмици беше премиерата на "Госпожица Юлия", по-рано в Бургаския театър аплодираха "Веселите уиндзорки" на Шекспир, а в Стара Загора публиката гледа "Госпожа министершата". В момента звездата от редица знаменити български филми отново си е дал кратък отпуск от градската шумотевица и е в своя уютен семеен кът в ловешкото село Кирчево, където очите му всеки ден попиват красотата на природата, без която не може.

- Г-н Сърчаджиев, сякаш кипите от енергия в последните месеци с всички постановки, които режисирахте.

- Времето минава много бързо и затова изнамирам страхотна енергия. Казвам си: Сега мога да работя още малко и още малко, защото, когато дойде смъртта, няма да работя повече.

- Не се ли изморявате да пътувате из цялата страна?

- Все повече ми се иска да сменям пейзажа и посоките. Още откакто се родих, съм много бърз и нервен в движенията си. И сега съм такъв, но вече у мен има едно спокойствие. Бавното движение и спирането на място извикват лудостта. Бягам от нея

Толкова съм самовлюбен, че не давам възможност да показвам слабостта си.

- Какво ви вдигна на крака така рязко след здравословните проблеми, които имахте преди време?

- Инатът. Желанието да вървя към живота. Иначе отивам към другия свят. И от близките хора около мен, жена ми и децата, които са моята патерица.

- Можете ли да кажете, че сте несломим?

- Не. Много съм сломим. Знаете ли, много често падам в дупката, пропадам в бездната. И бягам от нея. Опитвам се. Няма какво друго да правя, защото там умирам от страх. Вие имате ли страхове?

- Разбира се. Надали има човек, който да няма.

- Лъже този, който казва, че няма. Страхът е причината за движението напред. Религиозна ли сте? В кой Бог вярвате?

- В един абсолютен Бог, който е на всички.

- Целувам ви. Такъв е и моят Бог.

- Притеснява ли ви случващото се по света и този тероризъм, който непрекъснато взема още и още жертви?

- Ужасно е. Винаги е имало насилие. Да речем обаче, в XIX век нямаше телевизия, чрез която страхът от него да се усеща толкова силно. Сега с помощта на масмедиите ужасът влиза направо в душата ни все повече и повече. Всеки ден виждам убийства и още убийства. Убийства от хора. От хора, мамка му стара. Знам, че

всеки човек носи у себе си дявола. Дявола с голямата кама.

Усещам, че дори аз мога да убия човек. Да му откъсна главичката. Не само във физическия смисъл, а като психологично и духовно убийство. Говоря за себе си, защото напоследък разбирам колко е страшно в моята душа. Но го има и доброто. Има го. У всички.

- Как ви промени инсултът, който преживяхте преди години?

- Не съм сигурен дали ме промени основно. Станах по-възрастен. Смених професията си и една част от тялото ми спря да работи. Малко ми е смешно, като гледам движенията на тялото си. Спечелих обаче онова чувство на радост, че смъртта не е опасна. Не ме плаши. Тя е ласка. Спасява те от страхотиите на света.

(Само да ви кажа, че преди да ми се обадите, сложих още дърва на печката и сега си отварям една елегантна бира.)

- Като режисьор твърде взискателен и критичен ли сте, или подхождате с разбиране към артистите?

- Аз съм си актьор и сега играя режисьор. Това е само роля. Много съм самокритичен. С актьорите сме във весела игра и не сме имали напрежение помежду си. Има колеги, с които отказвам да работя, защото харесвам само талантливите актьори.

Съжалявам само, че в театъра у нас напоследък се наблюдава едно желание за посредствени и дори ниски представления, защото хората са оглупели. Публиката става все по-тъпа и не може да усети красотата на високото изкуство. Бяга се от драмата на сцената. Едно време също имаше период, в който имаше дефицит на хубави пиеси в театъра. Тогава Леон Даниел ни казваше: "Недейте, не се бойте. Кой казва, че няма да се гледа? Давайте да го направим." И постепенно публиката прииждаше и аплодираше красотата.

- Какво научихте от баща си проф. Стефан Сърчаджиев за режисирането или работите според собственото си усещане?

- Баща ми и майка ми се разведоха и с него сме живели много малко заедно. Той беше артист. Притежаваше онзи плам, който не се учи. От него и от майка ми, която беше актриса в душата си, се е предал с кръвта талантът ми. Когато бях млад, изгледах всичките му постановки и много от тях не ми харесаха. За мен силата му беше в това, че той

беше олицетворение

на радостта.

Умееше да предизвиква такава около себе си. Макар че имаше големи драми в нашата фамилия и майка ми много се измъчваше заради него. Въпреки това около него царяха някаква неизчерпаема радост и огън. Все беше щастлив. Той затова и толкова бързо умря. Набързо “чао” и толкова.

- Получавали ли сте предложение да се снимате в киното или телевизията напоследък?

- Не. Трудно ми е да работя като актьор. Мога само да предавам опита си. Вече има друга атмосфера в киното, която не е моята. Духът е различен. Младите колеги работят и общуват с публиката по друг начин.

- В неделя бяха наградите "Икар", на коите сте били жури. Според вас има ли днес истински звезди, които ще се превърнат в легенди като вас и редица артисти от вашето поколение?

- Легендата е нещо неприятно за мен.

Днешният свят е друг свят, не е моят Актьорите имат друг цвят и аромат. Те не могат да бъдат като мен и моите колеги. Както и ние не можем да сме като тях. Различни сме. Не може да се каже, че днес са по-добри или по-лоши. В театъра мога да общувам с младите актьори и да ги накарам да направят това, което смятам за добро и правилно. Някои от тях са на изключително високо ниво. Много по-голяма част показват средното ниво. Както беше и едно време. Не е толкова страшно. Малката група талантливи актьори в театъра са изключително вкусни. Много от тях са скрити в провинцията. Тези, които блестят в киното и телевизията, са отровени от екраните.

- Вие сте били близък с Апостол Карамитев. Кой е най-скъпият ви спомен с него?

- Колко много спомени имам с него. Бях в класа на професор Моис Бениеш, който заедно с Апостол Карамитев ми дадоха маята на професията. Освен това, тъй като не бях особено близък с баща си, Апостол ми дари бащината грижа Умееше да влиза в моята объркана тийнейджърска душа.

- С какво винаги ще помните вашия приятел Наум Шопов?

- Наум правеше ужасни неща за мен.

Плашех се от него

и от неговата

безумна енергия.

Такъв шанс да бъдеш над живота. Най-паметният ми спомен беше, когато той имаше 40 градуса температура и се качи на сцената за един монолог от десет страници в "Животът е сън". Наум започна да рецитира и изведнъж каза: "Не мога", и спря. "Почакайте, ще започна отново." Втори път, трети път и пак не може. "Прощавайте, прощавайте..." Започна да плаче и излезе от сцената. Такава сила, а така го смля болестта. Страхотен мъж беше той.

- Вие се снимахте с неговия син Христо Шопов в "Дървото на живота". Според вас по какво той прилича на него?

- Не знам, той е наследил много и от баща си, и от майка си.

Имаше една сцена от сериала, в която моят герой умира. Персонажът на Христо е негов син и седи пред лицето ми. Бях поразен, погледнах в неговите очи и видях, той разбра, че умирам. Не само пред камерата, ако умирах в живота си пред него, той щеше да ми даде страхотна сила. Такава излъчваха очите му.

- Бащата на Стефан Данаилов пък ви спасява от 11 години затвор в казармата.

- Да, много съм му благодарен. Със Стефан винаги сме били приятели и сме се уважавали, без да се влияем от това, че през времето сме подкрепяли различни политически сили. Нас ни свързват други сили.

- Осъдили са ви, защото сте избягали, за да се видите със съпругата си Райна. С какво ви впечатли и омая тя за цял живот?

- Тя е много талантлива. Създава истинска поезия със сценариите си. Тя е моят гуру в живота. За добро и лошо. Много са взаимни усещанията ни за всичко. Още когато се запознахме, което сигурно беше преди 120 години, разбрахме, че сме в едно общо звездно пространство.

Не бяхме отделни планети, а една.

С годините научихме още повече един за друг.

Минахме през големи драми, скандали, радости, скърби и скука, но когато пътят е един - това е. Няма друг. Откакто се намерихме, вървим по него. Да, има пътеки настрани, вляво и вдясно, има мъгли, не виждаш пътя нощно време, забравяш посоката, но

после пак се завръщаш и вървиш по своя път.

- Вярвате ли в принадлежността на хората един към друг?

- Да. Но има и необясними връзки между нас, човеците. Толкова сме различни. Понякога нямам сила да се боря и с чуждите демони. Ужасява ме злокобността у хората.

- Как успяхте да се опълчите на многократните опити да ви направят партиен член по времето на социализма?

- Не обичам комунизма. Бях много млад и много весел, когато с група момчета решихме да направим групата "Млад екзистенциалист" в гимназията. Накрая ни хванаха, заведоха ни в милицията, набиха ни, по-късно ни изгониха от Комсомола и скъсаха връзката помежду ни. Продължихме да се борим.

Години по-късно пък влизам във Военния театър, където работех тогава, и партийната секретарка там ми казва: "Йосо, има шанс да влезеш в нашата група." Питам я: "Коя е тази група?" И тя отговаря: "Е, как? Да станеш член на партията." Извиквам: "Недей, моля ти се, не мога. Разболява ме тази група." И тя се уплаши от моята реакция. Оставиха ме. Донякъде. Защото опитаха да ме направят агент на ДС. И мен, и Райна ни измъчваха почти две години. Беше истинско убийство за душите ни, обаче решихме, че

няма да стане,

няма да се дадем,

и устояхме.

Не понасям хората, които днес казват: "Нямаше как." Глупости. Има как. Може.

- Винаги ли сте били бунтар?

- Не съм. Просто ме е яд понякога. Пълна глупост са някои бунтове.

(Ей, само да ви кажа, че имам една огромна асма в двора и капе в момента. Капе. Какво грозде ще има и каква хубава ракия ще направим.)

- Оправдаха ли се очакванията ви от началото на прехода?

- Не са се оправили нещата изобщо. Тепърва трябва да се редят.

Тогава си представяхме, че всичко ще стане за секунди, но...

Знаете ли как умееха комунистите да лъжат?! Те останаха, престориха се и поставиха началото на демокрацията, излъгаха ни и си действат като комунисти. Сред тях обаче има и истински демократи. Те правят каквото могат. Трябваше да има лустрация в началото, защото иначе останаха големите бандити, които продължават да ни тровят. Ще стане, ще стане някой ден. Няма всичко да е както трябва, но ще стане. Вярвам.

- Как ще коментирате обвиненията срещу ДСБ, че едновременно са във властта и са в опозиция?

- Вече не съм член на партия, но поддържам ДСБ. Бях в групата, която я основа. Смятам, че в същността си е това, което е.

Тези, които са в управлението, всеки момент може да бъдат отхвърлени. Не е страшно да си в опозиция, но и всяка партия трябва да се стреми към участие във властта.

- Бягате от ежедневния стрес на село. Какво ви дава природата?

- Вярата, че Бог е над всичко. Такава безумна природа имаме. Красота. Сила.

Това е дрогата

в моя живот.

Какви неща й причиняваме само, а напук на нас тя ни преживява.

Заливаме я с мръсотия, но нейната хубост е над нея.

- На какво винаги сте се стремили да научите вашите деца?

- Те всичко знаят. Много бързо тръгнаха по своя път. Може би не бях добър родител, защото работих, работих, работих. А децата имат нужда от внимание. Днес (29.03) празнувахме рождения ден на единия ми внук - Дамян. Толкова много подаръци получи, а не е хубаво така. Грешно е. Подаръкът трябва да е само един.

(Каква прекрасна черна котка. Ела, маценце.)

- Какви мечти имате за вашите наследници?

- Нека да са весели. Мечтите трябва да са техни. Целият свят се променя и нямам представа какво време ще дойде.

Нека да имат

талант да

живеят както трябва Бог да е с тях.

- С какво се гордеете най-много?

- Умея да усещам, че съществувам. Дори в смъртта.

- Какъв съвет бихте дали на хората, за да живеят щастливо?

- Да не ги е страх. Страхът както може да те отведе към доброто, така може да те вкара и в ада. Не бой се, не бой се, човеко!