Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

74 години от спасяването на евреите в България:
Уникалното поведение на българския народ ВОЕННОПРЕСТЪПНИК: Адолф Айхман по време на процеса в Израел.

Израелският прокурор Бар-Ор: "Борис е бил герой!"

Израел празнува 70 години от създаването си като държава, но България има сериозен принос за поставянето на основите на страната.

На процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 г., когато документите от германските архиви са вече внимателно проучени, а свидетелите - все още живи, холокостът се разглежда страна по страна.

Така, благодарение на този съдебен процес, за първи път на света става известен подвигът на българския цар Борис III, устоял на натиска на могъща тоталитарна Германия и отказал да депортира (изсели) извън България евреите, намиращи се вътре в държавните граници на Царство България. А както се разбира едва след войната, по този начин България и нейният държавен глава спасяват всички свои и чужди евреи, намиращи се вътре в държавните й граници, не само от депортация, но и от неминуема смърт.

Eто защо, излизайки от съдебната зала, израелският прокурор Яков Бар-Ор заявява пред събралите се израелски и американски журналисти, а изявлението му е публикувано в десетки американски и израелски вестници:

"Борис е бил герой. Той е

блокирал напълно Айхман

и е защитавал

българските евреи."

(вж "Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria's Jews."; The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата дата.)

Да се противопоставиш на водената от Хитлер политика, особено по въпроса за евреите, се е изисквало не само смелост, но и огромен такт и съобразителност.

Когато обяснява провала на исканата от нацистка Германия депортация на евреите от България, въпреки изпращането на самия Данекер, Айхман признава: "с хитри български номера цар Борис бойкотира политиката на Райха по еврейския въпрос."

Само незапознати с историята на Втората световна война могат да отричат или омаловажават огромния натиск и извънредната ситуация, пред която са изправени държавният глава цар Борис III, българският парламент и правителството на България в началото на 1941 г.(когато СССР и нацистка Германия все още са съюзници, а българските комунисти следват инструкциите от Москва и сътрудничат на този съюз), когато Германия е прегазила половин Европа, а нейната армия е на Дунава и въпросът не е дали ще премине през България или не. А дали ще премине като съюзник или като окупатор.

Много думи може да се кажат за управлението на българския монарх цар Борис Трети, за

подвига му да остане на

своя пост през Втората световна война,

а не като останалите европейски владетели да изостави народа си на произвола на окупаторите и на една неминуема гражданска война и да се приюти в Лондон.

И не само че остава на поста си, но успява – благодарение на куража си и на прозорливостта, да прекара кораба на България почти без драскотина сред оглушителния грохот на сблъскващите се айсберги на воюващите страни.

Нещо повече – благодарение на разумната му политика България

не приема Южна Добруджа като “подарък” от Хитлер (каквато фатална грешка допуска адмирал Хорти). Напротив, България провежда дълги преговори с Румъния, двете държави подписват т.нар. Крайовска спогодба, а след запитване от българска страна Великите сили признават този договор. И именно затова след края на войната никой не повдига този въпрос на Парижката мирна конференция. Така България връща обратно в пределите си заграбената от Румъния българска земя, своята златна Добруджа.

Въпреки увеличаващия се натиск от страна на Германия, цар Борис успява да запази българите да не гинат на фронта в една чудовищно жестока война и успява – единствен в цяла Европа, успешно да се противопостави на Хитлер и да запази от изселване извън страната (а както се разбира след войната – и от смърт) всички евреи, намиращи се в държавните граници на България. Същевременно дипломатите на Царство България издават над 15 хиляди транзитни визи на евреи и така спасяват още много човешки живота.

И всичко това е постигнато от една военно безпомощна България, наказана жестоко от т.нар. Ньойски договор, лишена от армия (армията е сведена едва ли не до рехава гранична охрана), с конфискувано от победителите през Първата световна война оръжие.

Всъщност това, което постига цар Борис, е изумително. Нека обаче да дадем думата на Хана Аренд:

"България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна поради значителните териториални придобивки, получени за сметка на Румъния, Югославия и Гърция. И въпреки това България

нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта

да възприемат политиката на "безпощадна твърдост".

Това се отнася не само до еврейския въпрос. Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение – "Ратници", защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с царя.

Така те се осмеляват да не обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от "доброволци" на Източния фронт. Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широкоразпространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва каквото и да било "разбиране по еврейския въпрос".

Вярно е, че българската армия се съгласява да се депортират около единайсет хиляди души – всичките евреи от новоприсъединените територии под военно управление, където населението е антисемитско. Съмнително е обаче, че им е ясно

какво по-точно

означава на практика "преселването на Изток"

Също така малко по-рано, през януари 1941 г., правителството се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо: около шест хиляди добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни; други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи получават специални привилегии; а за евреите – лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо. Когато всички тези мерки са въведени на практика, правителствените представители в България заявяват публично, че нещата са вече стабилизирани съобразно интереса на всяка страна. Явно, че нацистите ще трябва да ги просветят не само за нуждата от "решаване на еврейския проблем", но и да ги поучат, че правовата стабилност и тоталитарното движение не могат да бъдат съгласувани.

Вероятно германските власти хранят известно съмнение за предстоящи трудности. През януари 1942 г. Айхман пише писмо до Външното министерство, в което заявява, че "съществуват значителни възможности за приемането на евреи от България" и предлага да се уведоми българското правителство по този въпрос, като уверява Външното министерство, че полицейското аташе в посолството в София "ще се погрижи за техническата страна по прилагане на депортирането". (Навярно полицейското аташе също не е било особено въодушевено за тази работа, щом скоро след това Айхман изпраща в София като "съветник" един от своите хора в Париж - Теодор Данекер.)

Твърде интересно е да се отбележи, че това писмо влиза пряко в пълно противоречие с известието, което изпраща само няколко месеца по-рано в Сърбия, в което заявява, че все още липсват средства за приемане на евреи и че дори евреите от Райха не могат да бъдат депортирани.

Сериозният приоритет, който се отдава на задачата по превръщане на България в "юденрайн", може да се обясни само с факта, че Берлин е съвършено точно информиран, че трябва да се действа много бързо, ако тази задача следва изобщо да бъде осъществена. И така, германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на "радикалните" мерки - въвеждането на еврейската отличителна значка.

Дори

това дребно действие

се превръща в голямо разочарование за нацистите Преди всичко, както те надлежно докладват, че значката е само една "твърде малка звезда"; второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси "толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак" – както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта.

Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.

Изселването практически бележи важна повратна точка в цялата ситуация, тъй като населението на София прави опит да възпрепятства евреите да стигнат до гарата, след което манифестират пред царския дворец.

Германците са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват. Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите.

Данекер съумява да постигне споразумение с българския комисар по еврейските въпроси за депортирането на шест хиляди "изтъкнати евреи" в Треблинка, но нито един от тях не напуска когато и да е страната.

Споразумението само по себе си е достойно за внимание, защото разкрива колко малко надежда са имали нацистите да вербуват еврейските водачи в името на собствените си цели. Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че "Бог е определил съдбата на евреите и затова човеците нямат право да измъчват евреи, нито да ги преследват" (Хилберг) – нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил. В края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно – местните германски представители стават несигурни в себе си и повече не са благонадеждни. Това е вярно както за полицейското аташе – член на СС, от когото се е очаквало да залови и арестува евреите, така и за германския посланик в София Адолф Бекерле, който обяснява на Външното министерство през юни 1943 г., че ситуацията е безнадеждна, защото "българите са живели заедно твърде дълго с народи като арменци, гърци и цигани, за да оценяват еврейския проблем" – твърдение, което, естествено, е пълна глупост, защото същото може да се каже mutatis mutandis за всичките други народи в Източна и Югоизточна Европа.

Отново на Бекерле се пада честта да информира с явно раздразнен тон RSHA, че нищо повече не може да се направи.

И резултатът от всичко е, че

не е депортиран или

умрял от неестествена

смърт нито един-единствен български евреин

чак до времето, когато с приближаването на Червената армия през август 1944 г. антиеврейските закони са отхвърлени.

Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение уникално в пояса от премесени етнически групи." (вж. Хана Аренд. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. Изд. Сиела, София, 2004.)

Има неща, които задължително трябва да се знаят, преди да се коментира лесно ли е било да се противопоставиш на една могъща тоталитарна държава и защо, ако е било лесно, единствено България успява да откаже депортацията на своите евреи?

Четете още:

Цар Борис ІІІ спасява евреите в България

Можеше ли България да спаси евреите от Македония и Беломорието?

Коментара ()

Вашият коментар