Мексиканският режисьор започва да композира музика за филми като диджей преди 32 години и стига до две статуетки “Оскар” за режисура днес

“Hе ме интересува дали ще се проваля или не. Имам някакъв инстинкт за това какво трябва да правя и го следвам. Знам, че един творец трябва постоянно да изпробва собствените си граници и да ги премества.

Понякога съм натрапчив и перфекционистки кошмар за другите.

За мен е важно да се чувствам като дете”,

споделя мексиканският режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту.

Със своята лента “Завръщането” той спокойно може да се удари в гърдите като човека, отговорен за историческата развръзка на тазгодишните награди “Оскар”.

Иняриту си спечели втора статуетка за режисура за втора поредна година, след като миналата триумфира с “Бърдмен: Неочакваната добродетел на невежеството” и също така безспорно “носи вина” за завоюването на записания вече като рекордно най-дългоочакван “Оскар” в летописите от света на киното - този на Леонардо ди Каприо.

Да, разбирачи отблизо и далеч изчерпателно изказаха неодобрението си към съответната роля на звездата точно в “Завръщането” в сравнение с всичките му други брилянтни изпълнения през годините, но естествено, че вече бе дошло времето да превземе крепостта и атаката стана благодарение и на любезното съдействие именно на Иняриту.

В своята отдаденост по работата за “Завръщането” 51-годишният режисьор стига до крайности и признава, че буквално е бил в ада.

“Снимането на този филм

можеше буквално

да ме убие всеки ден.

Идеята е едно, а реалността - съвсем друго. Това те кара да пришпориш всичко, с което разполагаш. Говорихме си с Лео, че умирах и възкръсвах много пъти. Превърнах се в призрак. Целият екип се бореше с времето, което беше ужасно. Снежна буря разруши снимачната площадка, а температурата беше четири градуса под нулата. Първо ни трябваше сняг, а после - не. Постоянно бяхме абсолютно прецакани. Превърнах се в призрак. В проекти като този започваш като Бог на измислената си Вселена и малко по малко свършваш като твар в нея”, признава мексиканецът пред “Варайъти”.

И все пак подобно на героя в своята лента, и той проявява несломимия си дух.

Професионалният път на Иняриту е оплетен здраво с личния и до двата оскара в никакъв случай не е от най-лесните, но пък е пропит с чувство за ритъм.

Мексиканецът се потапя в киното, след като започва да композира музика за филми през 1984 г., когато е диджей в радио WFM в Мексико. Изучава тънкостите на седмото изкуство в Мейн и Лос Анджелис и започва да се занимава с телевизия и реклама в родината си, а с международна популярност се сдобива със своя дебют “Кучката любов”.

Редица от кинотворенията на Иняриту (“21 грама“, “Вавилон”, Biutiful и т.н.) рисуват своя създател

като безпощаден садист, посветил се в измъчването на своите персонажи.

В действителност режисьорът развива по-мрачни сюжети, повлиян от личното си усещане за смъртта, но не е обсебен от нея.

“Въобще не съм депресивен човек, но много често мисля за собствения си живот и живота въобще от гледна точка на смъртта. Спомням си как като дете лежах буден през нощта и не е можех да заспя заради кашлицата на баща ми, чуваща се от другата стая. Ужасявах се от този първи страх, чрез който осъзнавах, че някой около мен може да умре.

Оттогава развих някаква чувствителност към смъртта. Ясно съзнавам, че това парти ще свърши

и се опитвам да разбера дали извличам най-доброто от него”, пита се режисьорът.

Неговият баща все още е жив, но за сметка на това смъртта изтръгва дъха на второто му дете. Иняриту губи сина си дни след неговата поява на бял свят заради непредвидени усложнения от раждането.

“Беше много, много тежко”, споделя единствено той.

В тръсене на повече сигурност за своето семейство, каквато няма в Мексико, режисьорът се пренася в Лос Анджелис преди 15 години.

“В родината ми имаше време, в което отвличането се бе превърнало в спорт. 72-годишният ми дядо беше отвлечен, нямаше го шест часа. Беше ужасно. Майка ми беше нападната, счупиха й зъбите, брат ми също беше нападнат.

Не можех да работя,

защото непрекъснато се притеснявах за децата си

Трябваше да се махнем”, разказва Иняриту.

Намирайки спокойствието, двукратният носител на “Оскар” започва да твори с пълна сила и днес жъне изобилните плодове на своя труд и вдъхновение.

Неговата тайна и до днес се крие в ритъма. В музиката.

“Тя ми помага да намеря темпото на един филм. Ритъмът е Бог. Без него не можеш да твориш. Иначе няма писане, танц, музика, архитектура.

Цялото изкуство е базирано на чувството за ритъм. Усещам ли го, знам, че имам филм”, категоричен е Алехандро Гонсалес Иняриту.