Тази вечер трябваше да пазарувам...

Котешка храна, мляко, сирене, хляб и каквото още се сетите.

В хипермаркета хванах час пик...

Опашки за сирене, опашки за зеленчуци и една особено голяма опашка на щанда за колбаси, където пушено свинско филе върви на промоция за 5,70 килото.

Натоварен с количка, пълна с продукти, преминал през ада на 5 различни опашки се довлякох до касите, където опашките бяха на ниво - по 10 - 12 души на всяка каса и всеки напълнил количката с всевъзможни продукти.

Прецених с поглед къде да се пласирам и избрах една от най - крайните каси, където ми се стори, че има най - малко хора.

Да, ама не!

Човекът, застанал най - отпред на касата беше наредил един куп продукти - няколко пакетчета сода бикарбонат, шишенце кетчуп, бутилка безалкохолно, хартиена кесийка с хляб, връзка праз...

И един по един, бавно-бавно редеше продуктите в чантичката си.

Представете си как се редят 10 пакетчета сода в една найлонова кесийка едно по едно.

После всичките, бавно и лежерно се поставят в найлоновата чанта.

Изнервени хората от опашката взеха да подвикват - "Айде по - бързо бе, няма да спиме тука"!

"Тоя магазин уж е немски, а опашките са като по времето на Жан Виденов" - подвикна втори човек.

Аз не казах нищо, но в ума ми мина следното - "Айде бе, нешастник, айде, давай, скапан съм, искам да се прибера, няма да те чакам два часа"!.

Човекът най - накрая прибра нещата криво-ляво и застана до касата, някак превит над количката си.

Дойде моят ред. Човекът с многото покупки още стоеше и подреждаше.

И тогава, когато аз прибрах за няколко секунди в чантата си двете консерви с котешка храна, киселото мляко, бутилката "Севън Ъп" и бучката сирене, изведнъж видях човека.

Ръцете му трепереха ужасно.

С измъчена и притеснена физиономия той повтаряше нещо тихо на себе си.

И тогава осъзнах, че той е болен.

Паркинсон?

Или някаква друга болест...

И изведнъж, макар че се въздържах да му подвикна да бърза, умрях от срам.

И вместо да му помогна да досъбере нещата си, подвих опашка и излязох от хипермаркета...

Защо ви разказвам тази история ли?

Защото всички ние твърде често сме готови да осъдим седящия наблизо и да му теглим една майна.

Но никога не се доближаваме до него.

А той може би има нужда от нашата помощ.

Или поне от нашето лицемерно състрадание.

Това е историята.

А, на излизане видях инвалидния паркинг на магазина. На паркинга бяха паркирали поне 6 автомобила, като най-евтиният от тях беше на стойност поне 8000 лева...

Но ме беше срам да спра и да снимам.

Не и днес. Не и аз.

Не и тук, в този момент.

Отпраших към Младост 4 и сега съм тук, за да ви разкажа тази история...

Текстът е от профила на автора във фейсбук