Емигрантският фолклор е вечен: от "Гурбетът свърши" и "Облаче ле бяло" до "Бел кон" на Влатко Стефановски. Но има едно особено народно творчество на едни особени емигранти - вътрешните.
Тези любими мои сънародници, които избраха през последните години да емигрират в социалните мрежи. Там те случват неслучилия се свой живот често по начин, отмъстителен за околните. За онези, които самите те смятат, че са ги прогонили там. Имам относително изчерпателен поглед върху тях - в двата социални профила, които лично поддържам. Над 110 хиляди души ме "следят"почти постоянно - пишат, качват снимки, коментират чуждия живот и споделят своя.
Опитвал съм се да си представя поне за миг какво би се случило в действителния живот, ако всепомитащите страсти от мрежата бъдат "пуснати" на свобода. Ако е-хъшовете започнат да се държат адекватно на коментарите си под новините в електронните издания... Вероятно правителството ще пада всеки следобед, Ветко Арабаджиев ще бъде принуден да засади японски вишни по цялото “Цариградско шосе”, та до родния му Пловдив, а от всяка българска чешма ще тече “свещената” вода от Плиска. И - вън от всяко съмнение - на входа на президентството и Министерския съвет
наименованието на републиката ще бъде заменено с гордото Kleta Maika Bulgariq
Ако някой се наеме да състави психопортрет на нацията по коментарите под новините и в социалните мрежи, резултатът наистина ще е достоен да възкликнем: "Клета майка България!!!" Последното отприщване беше свързано с личната трагедия, сполетяла президентското семейство. Новината наистина докосна много хора и не за първи път създава усещането за колективна травматичност, за всеобщо съпреживяване.
Отдавна имам подозрението, че българите се нуждаем не толкова от добра политика, колкото от добра колективна психотерапия. Но публикуването на милиони снимки с трогателни малки котенца или съчувствието към президента не може да скрие факта, че основното ни психическо състояние е омразата. Точно като в знаменития "лозунг" на Трендафил Акациев: "Мразя те, мразя, враго ле, и твоята мръсна врагиня, и твойте малки врагчета”. Чрез омразата ние се самоидентифицираме като уникални или поне различни от другите. Завещанието на поета
 “силно да любим и мразим” е въздигнато до перманентно състояние в електронното общуване
И стряскащият въпрос, който се страхувам да си задам, е: Наистина ли сме такива? Наистина ли измамното усещане за анонимност позволява на сънародниците ми да показват истинската си същност? Ако отговорът е "да", логичният следващ въпрос е какво правим изобщо тук?! Тази територия - и във физически, и в психичен план - е обречена...
Без да съм психиатър, смятам, че става дума за особена форма на сублимация. Не сексуалната, а обществената енергия на индивидите се трансформира в мрежата под формата на омраза. Когато не вярваш, че нещо наистина зависи от твоите и от обществените усилия, най-лесно е да се вдигнеш на електронен бунт. Да запопържаш наред звяр и природа, та белким ти олекне. Когато не си наясно, че трябва да обвиниш най-вече огледалото в банята за неслучилия се твой живот, най-добре обвини всички. Виновният със сигурност е някъде там и възмездието ще го застигне, защото психическата енергия рано или късно ще намери физическата си аналогия. Богатите мразим заради парите, политиците - заради властта, известните, за това, че са известни, неизвестните ... те пък са лузъри.
Няма остров в това море на безпокойството, няма пристан за подмятаната от собствените ни бесове душа Църквата, която традиционно би следвало да раздава утеха, е заета с анатемосване на Мадона и борба за свещоливници и данъци. Плахите опити организираната в социалните мрежи обществена енергия да се прехвърли на улицата са често с комичен резултат. От заявилите "участие" и съпричастност 10 хиляди души, ако дойдат десет, е забележително постижение. Дори на гей парадите отиват всички - политици, посланици на чужди държави, православни екстремисти и националисти, журналисти, социолози и политолози... Всички с изключение на гейовете.
Кризата на смисъла е тотална,
 а социалните мрежи и интернет са територия на всекидневни битки не само за надмощие на Аза над Свръхаза, но и място, където се опитваме да открием липсващата в обществото градивна енергия.
Не е чудно, че и тук, както и в политическия ни живот, омразата е по-силна от любовта, противостоянието изкарва повече гласове от обединението. Всички нови политически движения, които имаха някакъв ефект, бяха основани на обещанията за възмездие, за наказание, за прогонване на "лошите". Партия на любовта няма и няма да има, нищо че на Народното събрание пише “Съединението прави силата”, нищо че Кубратовите съчки от букварите са се превърнали отдавна в непроходима гора, скрила без остатък национални и индивидуални ценности.
Добре. Това са констатации, ще кажете. Това го знаем, ти кажи какво да правим. Нямам универсална рецепта. Просто три, наречете ги бабешки, наричания по темата. Ако си ги припомните, преди да излеете омразата си в нета, може и да не го направите.
Първо - не сте анонимни. Това е заблуда
Поиска ли някой средно компютърно грамотен да разбере кой се крие зад анонимния пост, ще разбере. Тоест това, което пишете и казвате, се залепва не само за душата, но и за името ви, колкото и да си мислите, че удобно сте се скрили в мрежата. Второ - всички сме в една лодка и пожеланото на другия ще се случи и на вас. Няма как да ви отмине, защото вълните на омраза и неудовлетвореност, които предизвиквате, се разпространяват концентрично в цялото общество. Трето - докато сте заети да мразите, пропускате наистина добри възможности. Както казала българската златна рибка: "Старче, съседът ти има само една крава, а ти вече три пъти си пожелаваш тя да умре?!"
Световната мрежа свърза всички хора по въобразим само за фантастите отпреди 20 години начин. Но - парадоксално - това, вместо да ни тласка напред, сякаш ни връща в детските състояния на човечеството. И така, също като един третокласник в голямото междучасие хейтърът, който всъщност е влюбен в блогърката, не знае как да изрази чувствата си по друг начин, освен като я прасне с чантата по главата. Има и друг начин и той - повярвайте - крие много повече и прекрасни възможности.

* Народна песен, обработка Любен Дилов-син.