Две от есетата на Георги Марков, включени в "Задочни репортажи", вече от години задължително се изучават от подрастващите чехи, поляци и унгарци. В собствената му родина обаче произведенията на писателя така и не намериха място в учебната програма. Нещо повече - те не се изучават дори от студентите по българска филология в Софийския университет.

Толкова ли са много личностите, противопоставили се на тоталитарния режим у нас по такъв блестящ начин, че да си позволим да крием името му от децата си?!

Има ли някой друг, който така вярно да е написал истината за времето на комунистическата диктатура в България, а и да заплати за това с цената на собствения си живот?! Може ли изобщо да има логична причина един от най-четените български автори да не присъства в учебниците?

На 11 септември се навършват 36 години от гибелта на писателя, прострелян дни преди тази дата от отровния чадър на ДС на лондонския мост "Ватерло". Много ли е или малко, за да се оцени дали авторът е станал класик, не знам, но се сещам, че точно толкова години управлява и диктаторът Живков, в чието име действаха убийците.

Факт е, че за това време, така и никоя българска институция не направи необходимото, за да излезе истината наяве. Въпреки формалните действия, никой не може да ме убеди, че някой държавник е положил сериозни усилия да изясни обстоятелствата и да назове физическите убийци на писателя. По-скоро обратното. Потвърждава го упоритият отказ на няколко български "демократични" правителства да сътрудничат на разследването,

Най-странното е, че по времето на комунизма в учебниците по история е имало около 20 урока, посветени на събития между 1940 и 1980 година. След падането на режима обаче в новите учебници историята се изучава само до комунистическия преврат. По-нататък остава мъгла. Досегашното дежурно обяснение на Министерството на образованието бе, че периодът е твърде близък и историците още не са се произнесли по него.

Но да оставим просветните, партийните и правителствени чиновници на мира,

те никога не са били способни да надскочат себе си, особено у нас

По-жалкото е, че хора, които имат претенции, че са част от интелигенцията, продължават да игнорират и да търсят спорни моменти в биографията на твореца. Какви ли не небивалици и клевети съм чувал и чел през годините за него - убили са го англичаните, или ЦРУ, и дори че го е одраскала някаква котка и умрял, видите ли, от банална инфекция... И всичко това на фона на кристално ясните факти за убийството му, потвърдени, както от документите на самата Държавна сигурност, така и от висши офицери от КГБ.

Къде тогава да търсим корените на този срамен феномен?

На първо място - в нечистите съвести, разбира се. И в лицемерния преход, който е същевременно и причина, и следствие на всички народни беди през последните 25 години.

Може би друга тривиална причина е народопсихологията ни, пострадала фатално от ориенталски и комунистически примеси. Опасявам се, че ако след Освобождението го нямаше Захари Стоянов, който да разкаже на младежта за националния герой, Ботев също нямаше да намери място в учебниците.

Много е възможно според мен и някой да се притеснява от все още живите, но жалки негови колеги приспособленци, които той така майсторски бичуваше. И то с имената им, и с глупостите им, и с падението им, разбира се.

Парадоксално е, но на този фон далеч по-ясни са причините за физическото му убийство - неприятелите на доброто винаги са били и мракобесници. За тях важи само крясъкът на бухала от баснята на Стоян Михайловски: "Пречиш ми! Светиш!"

Това което, макар и очевидно, не могат да предвидят неговите физически и морални убийци обаче беше, че смъртта ще го направи още по-популярен и един от най-четените български автори. Ще оставя на литераторите и изкуствоведите да преценяват достойнствата на книгите, есетата, пиесите и филмовите сценарии, които писателят ни е оставил. Лично аз съм сигурен, че не само със своите произведения , но и с праведния си живот Георги Марков отдавна си е осигурил достойно място не само в българската литература, а и в историята. И никой, нито властник, нито чиновник не може да събори неръкотворния паметник, който писателят сам си вдигна със своите "Задочни репортажи за България", както междувпрочем и с мъченическата си смърт в изгнание.

Ако за нещо ме е яд в тази ситуация, то е че в учебникарската програма сигурно се е намерило място за всички същевременно смешни и трагични блюдолизци, които пишеха партията с главно "П" и с чиито "поеми" и "оди" за СССР и "светлото комунистическо бъдеще" от деца ни бяха продънили ушите.

Жестоко ще се излъже обаче някой, ако смята, че по такъв елементарен начин може да обрече подобна личност на забрава. Нито пък младежите са толкова глупави, че ако го няма в учебника им да не знаят кой е Георги Марков.

Та има ли у нас човек, било то млад или стар, който поне веднъж в живота си да не е изпитал георгимарковото "чувство за непоносимост". Чувството, че вече не можеш да търпиш натрапените ти неправди, че не можеш само угоднически да скланяш глава. И дори, че може в един миг да се откажеш от завидна кариера, лични контакти с вездесъщия диктатор и всички удобства на социалистическата номенклатура с една единствена цел - да извикаш истината на сънародниците си. Пък дори това да ти коства и главата.

Защото във всички епохи тези, които се борят за истината, се идентифицират с нея, а тези, на които тя не е удобна правят всичко възможно да ликвидират нейните носители

И за съжаление най-често успяват. Но истината, за разлика от хората, е безсмъртна и борбата срещу нея уврежда единствено и само наивниците, които смеят да и се протипоставят.

Но кой по-добре го е казал от самия мъченик за истината Георги Марков? Още през 1973 г. той пророчески пише:

"...Тая истина, която всички ние по един или друг начин, в по-малка или по-голяма степен отбягваме, не признаваме, разминаваме, крием, бием, тъпчем, иронизираме, подиграваме, обезчестяваме, продаваме, предаваме, убиваме, зариваме, погребваме.

Защото основният конфликт на нашето време, основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината..."

Явно и в нашето време нещата стоят по същия начин...