Трябваше ли трима затворници да избягат за един уикенд, за да научат в правосъдното министерство, че зад решетките се случват твърде много нередности?

Не, не трябваше. Ако само бяха хвърлили един поглед на статистиката, щяха на мига да разберат, че годишно бегълците са не по-малко от 120 души - 6 пъти повече, отколкото в годините на социализма. Ако пък бяха прегледали поне няколко от десетките на брой журналистически разследвания от последните години във вестници, както и документални филми, щяха да знаят, че бягствата въобще не са най-големият проблем в българските затвори.

В правосъдното министерство щяха да научат, че условията на живот там са като в Средновековието, а нарушенията на правилата и дисциплината са по-естествено всекидневие от мощния порив за свобода на тези трима мъже, които станаха национално известни, преодолявайки загражденията.

Така че след бягството на Шатката, Гевара и Шливата нямаше да бъде необходимо назначаването на кампанийни проверки, последвани от шумна чистка в администрацията. Цялата тази активност издава дълбоко непознаване на проблема и управленска безпомощност.

Първото, което трябва да направи днес правосъдното министерство, е спешно да започне да търси варианти за финансиране на строителството на нови затвори. Отлагането на тази инициатива ще задълбочава проблемите и ще доведе в бъдеще не до епизодични бягства, а до бунтове с убийства и вземане на заложници.

Не луксозни, а просто човешки условия в затвора са един от факторите обитателите там да станат по-дисциплинирани. А вторият начин да ги накараш да не мислят за бягство е да им се даде възможност да работят.

Преди 1989 г. във всеки един български затвор е имало производствен цех - така лишените от свобода упражняват полезен труд, подпомагат се финансово, носят пари и на затвора, намаляват присъдата си и - което е много важно - не мислят за глупости. Днес може да се работи само на две места - в Централния софийски затвор и в Сливенския. Една от причините за това е въвеждането на необмислени рестрикции при управлението на ГЕРБ. В резултат днес работят под 10 процента от затворниците.

Съвсем естествено те се чудят какви забавления да си организират и предвид психологическия им профил и условията на живот това най-често са сексуални извращения отвъд и най-смелото въображение на един нормален човек, а вкарването на алкохол, цигари, наркотици и мобилни телефони е отлично организиран бизнес с активното участие на надзиратели .

Така че днес държавата е изправена пред важен избор - дали да си затвори очите за пореден път и да отложи решаването на проблема, или да тръгне по трудния, но правилен път - българските затвори да станат като тези в Европа и Турция.

Лесният път днес неминуемо ще доведе до брутална затворническа криза утре. Тя ще вземе човешки жертви и ще ни покаже, че по отношение на затворите сме в Европа само на географски признак.