Едва ли много софиянци знаят, че онзи булевард, който свързва Сточна гара и квартал Подуяне в столицата е кръстен на един славен български генерал от пехотата, който през есента на 1885 г. все още като майор организира Съединението на България.
Разбира се, Великите сили са против - точно те стоят зад изкуственото разделение на нашата родина на Княжество България и Източна Румелия. И затова се налага независимостта на страната ни да бъде обявена със специален манифест цели 23 години по-късно.
Случва се в църквата "Свети четиредесет мъченици" във Велико Търново на 22 септември. Дата, която несправедливо е запечатана в главите на много по-малко българи от насилствено празнувания при комунизма 9 септември.
Въпреки нескритата съпротива на Русия и Турция, с акта на обявяването на независимост България става царство и се превръща в равноправна европейска държава. Започва и подготовка за бъдещето освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
Всичко това няма как да не е причина за заслужено национално самочувствие и гордост. Дали обаче 105 години след тези славни събития българинът забравя тази паметна дата, защото се оказва в позицията на много по-малко независим от изстрадалите си предци.
Днес, живеейки в много по-демократични на пръв поглед времена, ние сме много по-зависими от това, което сме били в началото на миналия век. Член сме например на Европейския съюз, но благодарение на немощните чиновници, които сами си избираме и издигаме, усвояваме по-малко средства от членския внос и реално плащаме от скъсания си джоб, за да сме "европейци". Оказва се, че единствената ни далавера от тази работа е, че не се унижаваме на опашки за визи, когато пътуваме в страните от същата тази общност.
Това обаче е една имагинерна зависимост, която ние не усещаме в своето всекидневие. За разлика от тази на електрическите компании, топлофикациите, мобилните оператори, банките...
Все зависимости, които препъват самочувствието ни всеки ден. Зависимости, които отново сме си извоювали самите ние, благодарение на същите тези чиновници, които сами си избираме.
Излиза, че ние може и да сме пълноправни членове на това общество и избиратели дори, но реално от години не управляваме живота си.
Това не е ли един повод 22 септември да стане още по-специален ден за всеки един от нас?