Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Проклятие: В ужасяващи инциденти умират 19 атентатори от "Света Неделя"

Деветнайсет души, замесени в най-масовия терористичен акт в България - взрива в църквата "Св. Неделя", умират в ужасяващи инциденти, сякаш преследвани от проклятие.

Това разкри в. "168 часа" 88 години след чудовищното престъпление в центъра на София.

На 16 април 1925 г. в столицата е извършен най-страшният атентат у нас. През целия XX век, чак до атаките на 11 септември 2001 г. срещу Световния търговски център, той държи и печалния световен рекорд по броя на жертвите.

Загиват много невинни жени и деца, ученици, студенти и военноинвалиди. Само за миг са убити и повече български генерали и офицери, отколкото във всички войни в новата ни история.

Потресаващи са както избраното място, така и посланието на авторите на безсмисления взрив. Едва ли случайно той е извършен точно на Велики четвъртък, като адската машина е поставена не къде да е, а в християнски храм и то по време на погребална служба. На всичкото отгоре, като знак за тотална атака срещу държавността, денят 16 април съвпада и с датата на приемането на Търново конституция. Веднага след провала на целите си ръководството на БКП се опитва да скрие истината за своето решаващо участие в престъплението. Заради това и съвременната историческа наука все още е в дълг по отношение на голяма част от фактите около атентата. Това признават и историци, които от години изследват темата. Нещо повече - не са добре известни и подробностите за съдбата на някои от главните действащи лица, показва разследване на "168 часа".

Оказва се, че по исторически данни всичките

преки извършители на безпрецедентното престъпление не са умрели от естествена смърт

През 1945 г. като политически офицер от Червената армия у нас се завръща Петър Абаджиев. Той е с огромни заслуги към новата комунистическа власт, има издадена задочна смъртна присъда от предишния режим, и затова в България го очаква бляскава военна кариера. За по-малко от година става зам.-командир на 1-ва пехотна дивизия. Издига се в чин - от подполковник е повишен в полковник, а малко по-късно е назначен и за зам.-командир на Въздушни войски. Вероятно съвсем скоро е щял да стане и генерал, но... през април 1946 г. животът му е прекъснат при нелеп инцидент. Загива в зверска автомобилна катастрофа на шосето към летище "Враждебна".

"Възмездието го застигна! И той си получи заслуженото наказание заради взривения храм и стотиците невинни жертви!", говорят софиянци, у мнозина, от които по това време още не са затихнали спомените за чудовищния атентат в катедралата, която по това време носи името "Свети Крал".

"При едни маневри Абаджиев е пътувал начело на колоната във военен автомобил. Той е бил в открита командирска кола и е седял на мястото до шофьора. Става катастрофа, при която колата се обръща. Тогава не е имало колани и при удара вратът му попада в рамката на предното стъкло, счупва го и под тежестта на автомобила отрязаната му глава отхвръква на 7-8 метра встрани от пътя. Тогава научих за подробностите по случая от сигурни източници. Спомням си, че по това време

все още излизаха опозиционни вестници,

които също отразиха случилото се, а за хората беше истинска сензация, защото го приеха като справедливо възмездие за участието му в атентата", разказва 90-годишният Никола Куртоклиев, бивш офицер и съвременник на събитието.

"Не бива да се забравя, че атентатът в черквата "Света Неделя", при който загинаха 213 души на място и още 67 впоследствие, а повече от 500 бяха ранени е само едно от поредицата кървави дела на партията на българските комунисти, чиято история няма нищо общо с демокрацията, както се опитват да ни убеждават днешните наследници. Вярно е, че по закон няма колективна вина, но тя съществува в съзнанието на българския народ и е тяхна", възмущава се той. - През 1918 г. пак те вдигат войнишкия метеж, при който се дадоха толкова много жертви. Тяхна е вината и за убитите в болшевишкото въстание през 1923 г., след което водачите им изчезнаха яко дим през Сърбия".

Атентатът в "Света Неделя" е най-зловещото и най-неизвестното събитие в новата българска история. Днес малко наши съвременници знаят за него, а информацията за него е нищожна, признават и историци.

"Действително Петър Абаджиев е загинал при катастрофа през април 1946 г. в района на летището и във военните архиви има документи за това, но не знаех подробностите", потвърждава и доц. д-р инж. Георги Кокеров, който от години работи по темата с атентата.

"След атентата успява да избяга в Съветския съюз с помощта на организиран канал, но вероятно не през сръбската, както се смяташе досега, а през турската граница. Дървообработващо предприятие в родния му Тетевен дълги години носеше неговото име, а си спомням, че поне до 2009 г. на видно място в града стоеше и барелеф с неговия образ", допълва военният историк, който е полковник от резерва.

Катастрофиралият е главният организатор и ръководител на атентата. Като началник на Софийската терористична група Петър Филипов Абаджиев е

внесъл пакетите с взрив в църквата

Той е и човекът, организирал и наредил убийството на генерал Коста Георгиев, извършено с цел да се събере държавният елит на погребението му.

Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, на чието опело да присъства политическия и военен елит в църквата "Света Неделя", за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. Накрая е набелязан депутатът от управляващия по това време Демократически сговор генерал Георгиев. Убийството на запасния генерал е извършено вечерта на 14 април около 20 ч., когато той заедно с внучката си отива към църквата "Св. Седмочисленици". Ликвидиран е от членовете на наказателната група на Петър Абаджиев - Атанас Тодовичин и Живко Динов. Атентатът, осъществен по време на Страстната седмица през 1925 г. е подпомогнат от Коминтерна и е замислен като отмъщение за репресиите след провалилото се Септемврийско въстание. Целта е

с един замах да бъдат убити цар Борис ІІІ и членовете на правителството

Неофициално и тайно комунистите се надяват с обезглавяването на държавата да се стигне до вълна от революционни действия, които да доведат до създаване на съветска република. С практическото изпълнение се заема Военната организация на БКП, която за осъществяването на плановете си е привлякла на своя страна и леви земеделци в т. нар. Единен фронт.

Още в средата на март на тавана на църквата са внесени 8 пакета взрив. Петър Абаджиев и Асен Павлов, представени на клисаря Задгорски съответно като Иван и Петко, се заемат да поставят и 5 пиротехнически запалки с дълги по 1,5 - 2 м огнепроводни шнурове. Подготвеният пакет с размери 60/50/40 сантиметра те увиват в зебло и завързват с въжета. Краищата на фитилите трябвало да се поставят в кутия със спирт, който да се запали от определения технически извършител на атентата - Никола Петров (Васко). По сведения, събрани от доц. Кокеров, злодеят Петър Абаджиев има и друга страшна и зловеща идея. Иска на тавана да се заредят шрапнели, които, като се взривят, ще увеличат поразяващия ефект. Обмислял е и да се сложат бойни общоотровни вещества, така че никой да не излезе жив от храма след взрива. В крайна сметка оставят само съд с малко повече от литър концентрирана сярна киселина - колкото са успели да намерят.

"Взривното вещество не е известно и в България е било изобщо непознато. Затова свидетелстват експертите по делото, които не са могли да определят вида му. Един от тях, професор Караогланов от Софийския университет, определя количеството на около 50 килограма, докато други считат, че е по-малко. През лятото на 1926 г. в землището на село Слатина, Карловско, са намерени

две газови тенекии с

взривна смес, както и

ловната пушка на царя

Тогава специалистите са доказали, че става въпрос за същото вещество, използвано при атентата", обяснява историкът Кокеров.

Пакетът е поставен над колоната, която е срещу южната врата и под самата основа на главното кубе. На 16.04.1925 г., Велики четвъртък, адската машина е задействана. Жертвите в момента на експлозията са минимум 213, ранените - повече от петстотин, загиват жени и деца. Сред загиналите има 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-има капитани, 3-ма депутати и множество граждани. По случайност

всички членове на правителството се отървават с леки наранявания,

а цар Борис III не е в църквата. Закъснява, тъй като присъства на погребенията на убитите при нападението срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

"Трябва да имате предвид, че за народа събитието е било нещо изключително страшно и взривът е оставил трайно впечатление у свидетелите. Преди години съм разговарял с един човек, който е роден през 1902 г. и тогава е живял в центъра на София. Той разказваше, че някъде малко след три часа е чул оглушителен гръм и ужасен трясък, а от ударната вълна са паднали прозорците на сградите чак до Централна гара. Човекът казваше, че по-късно, дори по време на бомбардировките, когато пак е бил в столицата, не е имало нещо подобно", разказва доц. Кокеров. "Неописуем е бил и ужасът на хората, когато останките на загиналите са изнасяни от развалините и са ги нареждали до оградата, с която е бил заграден по това време храмът, за да могат близките да си ги познаят", споделя ученият. Що се отнася до историята с възмездието, тя изобщо не е случайна. В тази връзка "168 часа" направи собствена историческа справка и се оказа се, че всички 19 лица, замесени пряко в терористичния акт, са загинали или при ужасяващи инциденти, или от насилствена смърт. Всъщност загиналият в катастрофа Петър Абаджиев е бил последният оцелял от заговорниците, ангажирани с пъкленото дело.

Учудващо е, защото, както е известно, от десетте души, осъдени по делото за терористичния акт, реално са изпълнени само 3 смъртни присъди. Публичната екзекуция се е състояла на 27.V.1925 г. в района на старите еврейски гробища в София.

Първият осъден да бъде обесен публично е клисарят Петър Задгорски, който е бил член на комунистическата партия до Септемврийското въстание, а след това неин симпатизант. Всъщност само на него и на Абаджиев присъдите са за пряко участие в подготовката на атентата. По своя инициатива прислужникът в църквата се свързва с Димитър Хаджидимитров (Митрето), сътрудник на разузнаването във Военната организация на БКП, и го уведомява, че разполага с ключове за тавана на черквата, където могат да се укрият военни материали. С негова помощ Петър Абаджиев внася и взривното вещество в храма между 18 януари и 3 март през 5 - 6 дена. Внесени са 8 пакета по 6 килограма, общо около 50 килограма.

При всяко внасяне на взрив на клисарят Задгорски се плащат по 1000 лева, а на два-три пъти му дават и по 2000 лева, като за "услугите" е получил общо 11 000 лева

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15,20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

В крайна сметка след злодеянието, изоставен от ръководителите си, които преди това са му обещали безпроблемно бягство, той е принуден да се предаде в Обществена безопасност още на следващия ден - 17 април.

Сред обесените публично е и Марко Фридман. От 1924 г. той е член на Централната военна комисия при ЦК на БКП и участва активно в подготовката на атентата в църквата. На 26 март 1925 г. е ранен в престрелка с полицията, а на 16 април вечерта полицията го арестува в къщата на Адела Николова. Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, заявява, че

с ясно съзнание е влязъл в една нелегална организация,

с крайна цел - повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат комунистическата партия е трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да дойде пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора.

Третият, увиснал на бесилото, е Георги Коев. Той е подполковник от запаса, член на БЗНС и сътрудник на Военната организация. След атентата укрива Иван Минков, един от ръководителите на Военната организация в жилището на брат си, а

впоследствие го предава на полицията

Други двама леви земеделци, чиито имена се свързват с атентата, са Николай Петрини и Христо Косовски. Те са заловени при ареста на Марко Фридман и са убити без съд в Дирекцията на полицията. Впоследствие на процеса са осъдени на смърт.

Петрини е син на руски инструктор в българската армия. Завършил е Военното училище в София. По време на Балканската война 1912-1913 участва като доброволец в Македоно-одринскотото опълчение.

Участва и в Първата световна война, а по време на управлението на БЗНС (1920-1923) служи в гражданското въздухоплаване. След Септемврийското въстание е сред водачите на левицата в земеделския съюз и се застъпва за единодействие между комунисти и земеделци. На изборите през есента на 1923 г. е избран за народен представител. През 1924-1925 година Николай Петрини е и един от основните участници в неуспешната подготовка на въоръжен преврат или въстание срещу правителството на Александър Цанков със сръбска помощ.

През април 1924 година преминава нелегално българо-сръбската граница. Участва в организирането на канали за пренасяне на оръжие в България и координира действията си с поддържаната от сръбското правителство земеделска и комунистическа емиграция в Белград. Сходна е съдбата и на Христо Косовски, който също е ветеран от войните. В края на 1924 г. става член на Постоянното присъствие на БЗНС и на военния комитет на Единния фронт между БЗНС и БКП.

На 30.04.1925 г. в Пловдив при опит за бягство е убит и още един дружбаш - Асен Агов. Той също е свързан пряко с престъплението, тъй като е доставил взрива за атентата. Някои от главните лица, взели активно участие в подготовката, като свръзката на клисаря Димитър Хаджидимитров и Асен Павлов, който

заедно с Абаджиев поставя фитилите,

са разкрити и ликвидирани още преди взривяването на експлозивите. Като член на ръководството на Военната организация Хаджидимитров, по прякор Митрето, организира партийни войнишки групи в армията и въоръжени работнически групи в кварталите и предприятията в София. Участва в изнасянето на пушки, картечници и пистолети от Военния арсенал. За тази дейност Хаджидимитров е арестуван още през януари 1925 г., подложен е на инквизиции и е умъртвен в полицията.

Помощникът на Абаджиев Асен Павлов е задържан на 26 март вечерта след престрелка в нелегалната квартира на БКП на ул. „Русалка" в София и по-късно убит от полицията. Петима от наказателната "шесторка", натоварена от военното ръководство с подготовката на атентата в черквата "Света Неделя" - Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Никола Петров, Живко Динов и Атанас Тодовичин, успяват да се укрият и впоследствие да емигрират от страната.

През май 1925 г. след кратка престрелка с гранични части в района на Годеч, конспираторите преминават границата с тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци. Успели да се измъкнат, изненадващо за тях, голяма част от извършителите намират смъртта си точно в Съветския съюз - световната сила, в която безрезервно вярват и с чиято материална и морална подкрепа се ползват. Сякаш преследвани от възмездие за чудовищното престъпление, което са извършили, много скоро те са убити или погубени в концлагери.

В съветски концлагер загива комунистическият терорист Никола Петров, техническият изпълнител, който

запалва фитилите на тавана на черквата

Той е роден на 30 ноември 1906 г. във Велес. Остава сирак, защото баща му е загинал като македонски революционер и на петгодишна възраст е доведен в София. Отглежда го негова братовчедка. Завършва четвърто отделение и започва работа като чирак обущар. През 1924 година става терорист с нелегално име Васко. Участва в кражби на оръжие и убийства на полицаи. В края март 1925 г. Петър Абаджиев, Петър Задгорски и Никола Петров се срещат в бирария "Радост". Тогава Абаджиев съобщава на Задгорски, че Васко е момчето, натоварено да възпламени взрива. На тази среща Абаджиев нарежда на клисаря да пусне Васко на тавана и когато дойде време за действие, да му даде знак чрез почукване на таванската врата. При получаване на сигнала Васко трябвало да сипе спирт в тенекиената кутия, където се намират краищата на петте фитила, и да го запали. Уточняват и как след това ще избягат. По-късно на процеса Задгорски описва Никола Петров като "нисък, широкоплещест, с черна коса, подстригана първи номер, с кестеняви очи и на видима възраст 22-23 години".

На 14 април вечерта в бирария "Тигър" Петър Задгорски и Васко имат нова среща. На нея Васко е довел и друго лице, което назовава Атанас. Това е шофьорът, който според предварителната уговорка трябва да ги откара зад граница. На 15 април Васко отива при клисаря и му съобщава, че "убийството на генерала е извършено". Казва му, че на другия ден към 8,00 ч. ще отиде на тавана на черквата и ще чака да започне опелото на убития генерал, за да запали фитилите. Строго предупреждава църковния служител да изчака и чак след като го види, че излиза, и той да направи същото. Уговарят се да се срещнат при автомобила, който трябва да ги отведе. Когато всичко е готово за опелото, клисарят Задгорски се качва на тавана и дава уговорения знак. Васко запалва фитилите и излиза през северната врата на черковния двор. Клисарят Петър Задгорски го последва и бяга надолу по ул. "Клементина" (днешния бул. "Александър Стамболийски") до кръстовището с ул. "Лавеле", откъдето са му обещали да го вземат. В крайна сметка, както е известно,

обещаният автомобил не е осигурен

и не чака на определеното място. Никола Петров се измъква, защото за конспиратор като него това е лесно, но клисарят Задгорски е оставен абсолютно на произвола на съдбата. Все пак бягайки, достига до ул. "Цар Самуил", където среща Абаджиев, който го укрива за една нощ в квартирата на Димитър Даскалов и Благой Камбуров, но после не идва да го вземе.

В петък на 17 април клисарят напуска скривалището си, лута се известно време из София и накрая отива при зет си, който го завежда право в полицията. Така в ръцете на властите попада

един от непосредствените извършители на атентата

Никола Петров се спасява и през май 1925 г. емигрира в Сърбия, а след това в Съветския съюз. Независимо от заслугите си към комунистите, само няколко години по-късно е въдворен и умира в трудов лагер.

В постелята си от старост не умират и убийците на генерал Коста Георгиев. Атанас Тодовичин (Янко), който по-късно разказва, че организаторът на атентата Петър Абаджиев му наредил най-късно до 14 април да убие генерала, също е емигрант в СССР. По данни на историците и той е убит в концлагерите на ГУЛАГ.

Помощникът на Атанас Тодовичин Живко Динов, с нелегално име Коста, който го охранява при убийството на генерала, също намира смъртта си в лагер в страната на победилия комунизъм. По време на атентата Динов подсигурява и Никола Петров. Като охраняващ е имал и задачата да се увери, че Васко е заел своя пост, и да съобщи своевременно за това на ръководителя на терористичната група Петър Абаджиев. Към 14,00 ч. Динов се среща с Абаджиев и му докладва, че подпалвачът е влезнал благополучно в черквата.

Такъв е случаят и с Димитър Златарев, ръководителя на Софийската военна организация, който подготвя пакетите с взрив, преди да бъдат внесени в черквата от Петър Абаджиев. По обяд на 15 април Златарев и Абаджиев се срещат в Борисовата градина, за да обсъдят конкретните подробности по атентата в черквата. Двамата решават, че "Никола Петров трябва да влезе още сутринта на тавана. Преценяват, че ако случайно го открият, той трябва да открие стрелба и независимо дали черквата е още празна, веднага да възпламени взрива, за да не попадне в ръцете на властта.

На тази среща, според по-късни разкази на Абаджиев, Златарев му нарежда: "Да се пали фитилът!" Шефът на Военната организация на БКП в столицата най-спокойно следи за изпълнението от един балкон и отброява оставащите минути до чудовищното събитие. Точно в 15,23 ч. по неговия часовник, когато митрополит Стефан започва опелото, се чува страшният взрив.

Златарев също е осъден на смърт по процеса, но задочно, тъй като успява да избяга в СССР. Сменя името си на "Фьодоров" и още през същата 1925 г. е приет за член на ВКП (б). В емиграция завършва военно-политическа школа и е награден с орден "Червено знаме". Започва успешна кариера на партиен функционер. Работи и в политотдела на железниците в гр. Перм. Издига се и до член на Бауманския районен комитет на ВКП (б) в Москва. Но в крайна сметка

проклятието застига и него - през 1937 г. е арестуван и убит по време на Сталиновите репресии

Пряко с атентата е свързан и секретарят на ЦК на БКП Стефан Димитров Тодоров, по-известен като Станке Димитров, с нелегален псевдоним Марек. Точно той занася идеята за атентата в Москва и я докладва в Коминтерна.

"В архивите има останали сигурни следи, запазено е писмо на Станке Димитров до Коста Янков, в което той пише:

"Аз съм "за", Виктор казва, че може"

Виктор е нелегалното име на Георги Димитров", казва историкът доц. Кокеров.

По-късно пред съратниците си Стефан Димитров прави всичко възможно да отрече и да си измие ръцете от кървавото дело. През септември 1926 г. Виенският пленум на комунистите взема решение да се извърши анкета по атентата с всички живи участници от партийното ръководство. Пленумът излиза със специална резолюция, с която се опитва да оневини Георги Димитров, но за Стефан Димитров е казано известното от по-рано, че при заминаването си от България е дал съгласието си и по-късно не го е оттеглил. Стефан Димитров възразява на записаното и прилага особено мнение. Заявява, че той е бил за терористичния акт, който "ще ни даде възможност да унищожим Обществената безопасност чрез събирането в черквата", но след срещата си с Васил Коларов в Москва бил станал "решителен противник на всякакъв атентат". Не е оттеглил формално съгласието си, защото е сметнал, че е излишно да го прави, оправдава се още Станкето. Накрая възмездието застига и него. Загива при самолетна катастрофа на 26 август 1944 г. край Брянск.

Според историците освен версията за възмездието, за съдбата на емигриралите в СССР има и друго, съвсем логично обяснение.

"Причината за гибелта им трябва да се търси в Георги Димитров и Васил Коларов

След случилото се те искат да премахнат всички преки участници в атентата, които по същество са "дребни риби", и по този начин да покрият участието си в терористичния акт", коментира доц. д-р Георги Кокеров.

"Събитията в България по това време не могат да бъдат разбрани правилно, без да се изясни какво се случва в Коминтерна. Както самото извършване, така и последствията от атентата в "Света Неделя" са пряко свързани с политиката на Комунистическия интернационал, който по това време представлява световна комунистическа партия, в която БКП е само една секция", споделя доц. д-р Лъчезар Стоянов.

"Това се отнася и за съдбата на конспираторите, успели да избягат в Съветския съюз. Сталин, който надделява в борбата за наследството на Ленин, променя концепцията за световната революция със своята идея за победата в една отделна страна. В тази ситуация техническите изпълнители на атентата се явяват и неудобни свидетели за предишния период в идеологическото развитие", обяснява ученият.

Още по-бързо намират смъртта си членовете на ръководството на Единния фронт, останали в България

Едно от възможните обяснения е, че за повечето от тях властта е имала достатъчно информация и преди взривяването на храма.

Пет дни след атентата, на 21.04.1925 г., мъчително умира ръководителят на Военната организация на нелегалната комунистическа партия запасният майор Коста Янков. Основен стратег и вдъхновител на атентата, Коста Янков освен това е член и на изпълнителното бюро на ЦК на БКП. Той е син на известния деец от Македоно-одринското опълчение Анастас Янков. Освен това е ветеран от войните и е женен за дъщерята на основателя на БРСДП Димитър Благоев Стела Благоева. През 1924 г. по съветски образец създава ЧК - специална наказателна група на партията. Започва гнусна и безразборна теорористична дейност. Идеята да се убие видна личност, чието опело би събрало най-първите мъже в страната, също е на Коста Янков.

За него често се споменава и фактът, че е племенник на Райна Княгиня. Сравнително по-малко известно е, че в същото време един от синовете на Райна Княгиня - генерал Иван Дипчев, е между ранените в атентата.

Като основен инициатор, полицията открива следите му и го обгражда в дома на подполковник Христо Коджейков на ул. "Малкара" в София. Завързва се дълга престрелка с полицейските части. В опит да го заловят жив, те изпращат парламентьори, но той отказва да се предаде. Накрая започват да хвърлят бомби, запалват къщата и той изгаря в нея.

Трагичен е краят и на Иван Минков, друг от ръководителите на Военната организация на БКП. Той също е убит веднага след атентата при опит за съпротива на ул. "Искър" 60 в София. Това явно е в съгласие с разбиранията му, защото малко преди кончината си, като член на щаба, той пише в "окръжно" до бойните групи: "...в гражданската война този от противниците ще има успех,

който не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии..."

"Любопитен е фактът, че Коста Янков и Иван Минков до последно са се крили в квартирата на полковник Ангел Янков. Напуснали са къщата му сутринта на 16 април, но без всякакви скрупули не са му казали да не ходи в черквата и той загива в нея", разкрива доц. Кокеров в тази връзка.

Една седмица след атентата при опит да бъде арестуван се самоубива и друг замесен виден терорист - политическият секретар на БКП Иван Манев. Още през март след разкриването на нелегалната квартира на ул. "Русалка" 3 той заявява да предадат на Коста Янков, че "онова нещо трябва да стане", имайки предвид атентата.

Подобна е съдбата и на левия земеделец Димитър Грънчаров, осъден задочно на смърт по процеса за атентата. На 28 април е обкръжен от полицаи в тогавашното село Дървеница край София.

След престрелка,

за да не бъде пленен,

се самоубива

След като е осъден в отделен процес, на 11.06.1925 г. публично е екзекутиран и друг член на БЗНС, който е бил в течение с подготовката на терористичния акт - Иван Перчемлиев. За него се предполага, че тъй като е бил във връзка с генерал Никола Жеков, го е предупредил да не ходи в черквата. На 15 април около 10,00 ч. за този факт на своите съмишленици съобщава самият Коста Янков. "Наредих чрез Иван Перчемлиев да се даде на Жеков да разбере, че убийството на генерал Георгиев е дело на комунистите като протест за безбройните убийства, вършени от самата власт над техни другари", казва шефът на ВО пред Иван Минков и Димитър Златарев. Явно Перчемлиев е изпълнил задачата си, тъй като няма друго логично обяснение за факта, че Жеков наистина не присъства на опелото.

Коментара ()

Вашият коментар