Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

От завист Павел Вежинов изпратил Йордан Вълчев в "Куциян". Любовницата на Вълко Червенков опитала да измъкне натопения писател от комунистическия лагер

Донос на Павел Вежинов е изпратил писателя Йордан Вълчев в лагера "Куциян", разкри вдовицата на заточения Владка Вълчева пред "168 часа".

След 9 септември 1944 г. Йордан Вълчев набързо се записва в Школата за запасни офицери. И ненавършил 22 години е изпратен на фронта като ротен командир. Неговата част се сражава, така че той се оказва единственият български писател, който реално участва в бойните действия. Другите са се предвижвали с обоза и са пращали дописки от фронта.

Въпреки тежестите на войната в окопите Вълчев пише разкази и след като е демобилизиран, ги събира в книгата "Боеве". По същото време, но в тила на армията и без да участва в боевете, служи и Павел Вежинов. Своите спомени от преживяното той издава в книгата "Втора рота".

"Павел Вежинов е изпитвал голяма завист към моя съпруг заради разказите му. И с подписите на трима писатели го праща в лагера

Другите двама не си спомням, но единият е Вежинов. След като излиза книгата "Боеве", се появява статията "В плен на реакцията и натурализма" от литературния критик Емил Петров. Тя всъщност дава тласъка на преследванията срещу мъжа ми. В нея се казва, че книгата е съвсем реакционна и не описва войната такава, каквато трябва да бъде - отечествена, възвишена и праведна, а я представя единствено реалистично като военен конфликт", разказва д-р Вълчева.

В лагера "Куциян" Вълчев влиза през 1947 г. и излиза през 1948 г. Попада там именно заради книгата "Боеве". След лагера не е сломен, но животът му става много труден, разказва вдовицата. Не му дават никаква работа и Йордан Вълчев е принуден да работи като хамалин - с навито въже през рамо виси под липата на площад "Света Неделя", където е борсата на хамалите в София. Виси и чака да го наемат.

След излизането си от лагера Йордан Вълчев хвърля публично, но без злоба, шегата: "Естествено, че Вежинов ще напише "Втора рота" - оставил е за мене първата". Това е и алюзия за различната роля, която двамата писатели са имали по време на бойните действия.

Въпреки репресиите

Йордан Вълчев запазва достойнството си

и не се впуска в самосъжаление. Например в своя роман "Куциян" той не пише за ужасите в лагера, а педантично описва режима в него. Стилът му е ненатрапчив, без патос и преувеличения. Така постига ефекта да представи злото в неговата баналност, познат от Хана Аренд.

Строяват ги сутрин и ги водят в рудника. Копаят въглища.

"Нека разкажем какви видове работа се вършеха в Котела, та да не се занимаваме всеки ден с обяснения", пише Вълчев в "Куциян". "Видяхме я първата и най-тягостната работа - очистване на глина и мъртва пляка от забоите. Втората работа е да местим линиите звено по звено и да ги монтираме на нови места...

Третата работа е товаренето на въглищата във вагончета и отвозването им до сградата с безконечното въже - по него се движат висящите вагонетки, най-грубо сепарирани, отиват към главната сепарация пред гара Куциян и се изсипват в специалните тендери, от които се пълнят композициите за СССР. Товаренето на въглищата при забоя се върши по двама - един срещу друг гребат на забоя и товарят.

Това беше и единствената работа с норма - двамата трябва да натоварят за една смяна 16 вагончета (те са по 800 кг - 12 800 кг, приблизително 13 тона."

"Гладът е бил много страшен, защото това, което им дават, не стига, а те са работили тежка физическа работа. И казваше: "Вечно си бях гладен." Оттам толкова се беше отвратил да яде сам от канче, че когато вече се оженихме,

не понасяше да се храни сам

Чакаше ме да седнем заедно. Много малко храна е имало и много малко са разрешавали да им носят. Анархистите и земеделците са били най-зле, не знам защо са се бояли толкова много от тях", разказва д-р Вълчева.

"Няма съд, няма присъда - направо го въдворяват, а началник на лагера е капитан Гершанов", добавя тя. Според вдовицата съдбата винаги е предоставяла на Йордан Вълчев удивителния шанс да среща повторно хората, заради които е страдал. С Павел Вежинов пътищата им се пресичат на писателското поприще. А през 1966 г. , при една командировка в село Църква Вълчев се среща и с вече изпадналия в немилост началник на лагера. По това време Гершанов е

разжалван до пазач

в местното ТКЗС,

а по ирония на съдбата Вълчев е изпратен там да направи очерк за някакъв знатен дояч.

Ето как той сам описва случката в книгата си "Куциян":

"Здравей, човече, имам командировъчно!" - вика писателят, без да познае човека насреща.

"Ти, писателю Вълчо, я чакай, чакай!"

Незабавно познах капитан Гершанов. Смаях се. Стъписах се. Наближи, дойде, подаде ръка - наистина самият той! Вижда, че съм смаян, и разперва ръце:

- Гледай, гледай на какво ме направиха твоите комунисти!

- Но какво точно е станало?

- Ами какво..., разправят, че съм бил обирал часовниците на лагеристите!

- На питомците! Не вярвам, господин капитан!

- Ама ха де! Прав си. А ме знаеше какъв добър човек бях. Хората сами подаряваха. Представи си, 1200 часовника, издал ме е някой - предателски народ!

- Ей, капитане, скърбя за тебе!

- Море пак ми останаха 600, не можаха да ги намерят!

- Добре, кога беше това?

- Още към петдесета година. А таман ме повишиха за майор, и ме деградираха."

След това Вълчев взема бившия началник и го води да го черпи в селската кръчма. Не коментира по въпроса с часовниците, не използва думата "мародерство". Това благородство е характерно за писателя през целия му живот - прощава, не забравя никоя добрина и обича всички на този свят, казва съпругата му.

По подобен начин протича и последната му среща с Вежинов.

"Имаха среща малко преди смъртта на Павел Вежинов през 1983 г. Искаше да му покаже, че знае какво е направил, но не му се сърди. Но Вежинов засрамено се оттеглил и не проронил нито дума", разказва Владка Вълчева.

Докато е в лагера "Куциян", писателят Йордан Вълчев е викнат на свиждане с любовницата на тогавашния партиен вожд Вълко Червенков - известната оперна певица Нели Карова.

Още като ученик в гимназията, тъй като е бил хубавец и мъжествен, бъдещият писател е прелъстен от доста по-възрастната от него оперна певица. След време Нели Карова, вече омъжена, става любовница и на всесилния Вълко Червенков.

Но страстта ръжда не хваща. В качеството си на метреса номер едно тя посещава младежа в лагера с намерението да го измъкне на свобода. Лимузината спира до портала, Карова слиза от нея и казва да повикат Вълчев. Той обаче не желае да се срещне с нея.

"За него случаят с прелъстяването беше незабравим спомен, защото

Нели Карова е първата

жена, с която е бил

Видял я е на портала, но се скрива и нарочно не излиза. Написал го е и в книгата си: "Поне един хляб да беше донесла, какво си мисли тя?!"

Въпреки че Карова е дошла да го освободи, той казва: "Тя мене ще ме вземе, а другите?", разказва днес вдовицата на писателя Владка Вълчева. Дискриминиран и репресиран през целия си живот, Йордан Вълчев всъщност има много интересна съдба. Още в лагера той се среща с известни интелектуалци и бивши политици, които са въдворени по същото време там.

Спасителят на Талев

"В "Куциян" е бил заедно и с Димитър Талев. А Талев е бил слабоват човек и всички са му помагали в лагера. За да не го наказват, са му носили лоста, с който разбиват скалите до открития рудник, защото не е могъл да се справя сам. Един ден, докато работят, виждат, че го няма сред тях. А той получил сърдечен синкоп и както е припаднал, върху него се изсипали въглища. Бързо го изваждат от въглищата, правят му изкуствено дишане и така го спасяват", разказва вдовицата.

Въпреки нелекия живот, който е имал, Вълчев гледал с насмешка на мъчителите си и никога не отвръща на злото със зло. Дори когато след време един от следователите му предлага да си върне "жеста", като напише донос срещу тези, които го изпращат на лагер, Йордан Вълчев категорично отказва. Но има и друга причина да е недолюбван от колегите си на писателското поприще - национализмът, просветеният национализъм, както го определя самият той. Неговият девиз е: "Отечество... и няма повече." Затова в годините на интернационализма репресиите срещу него продължават.

Кулминацията е през 1956 г., когато е изпратен за 1 година в затвора по скалъпено обвинение за разказан от него виц, който обаче той дори не е чувал. Обвинението е нелепо и смешно. На писателя приписват обида към Никита Хрушчов, която

можела да доведе до война

между България и приятелска държава - СССР.

"Тормозът продължи и по-късно. Когато през 1956 г. го затварят и съдят, жена му (първата съпруга на Йордан Вълчев - бел. ред.) се среща с различни писатели да моли за помощ: "Направете му характеристика, елате на заседанието на съда, помогнете му!", моли тя с детето им на ръце. Отива при Георги Караславов. Маститият писател на селския пролетариат отсича: "Той не мисли като нас и неговото място е в затвора!" Отива и при Емилиян Станев. Ще дойда, няма да дойда, но в крайна сметка и Станев не отива в съда. Там свидетелства само Драгомир Асенов", разказва Владка Вълчева.

На въпрос на обвинителя той заявява: "Вярно е, че всички писатели го мразят." "Да?", казва прокурорът, обнадежден, че ще чуе нещо лошо за Йордан Вълчев. "Ами където седне и стане, той казва, че Македония е българска." Веднага отпращат Асенов и го заличават от списъка на свидетелите.

Вълчев изкарва 1 година в Старозагорския затвор.

А вица научава след повече

от 40 години - от досието си

"Много просташки е бил вицът и изобщо не е в негов стил. Никога не го е казвал", обяснява вдовицата на писателя. "През всичкото време, откакто е излязъл от лагера, до смъртта му, се мъчеха да му лепнат криминално деяние, защото това е най-лесният начин да очерниш политически противник", допълва тя.

След като излиза от затвора, Йордан Вълчев пътува насам-натам, но навсякъде е общ работник и върши буквално каквото му попадне. Освен хамалската работа сече и тополи, за да продава дървесината и да се прехранва.

Продава и варена царевица в Княжево, близо до мястото, където е живял. Идва милиционер, стреля в казана и го пробива. Ей тъй, за подбив, а и като предупреждение.

Все пак времената се менят и тук-там започват да печатат творби на Вълчев. Обаждат се да помогнат и разни приятели, между тях и писатели-комунисти. Веднъж до казана спира група писатели. Между тях е Камен Калчев, който без да познае Вълчев, му подава банкнота от 25 лева, каквито е имало по това време. А царевиците са стрували по 90 стотинки. Вълчев го вижда и казва на очакващия рестото Калчев: "Камене, за тебе е 25 лева." Чак тогава Калчев се сепва, разпознава го и пита: "Имаш ли нещо написано?" Така Вълчев започва "Стъпала към небето", издадена като трилогия.

Работил е дълго време и в промкомбинат "Своге" като началник-отдел "Снабдяване". Там му спретват голяма разправия за една изгубена фактура за стар телефонен апарат с ръчка за 36 лева, купен от оказион.

Затова и радостта му е неизмерима, когато през 1968 г. го вземат на половин длъжност в детското списание "Славейче".

"Лъчезар Станчев направи много голямо добро, като го взе. Той там се пенсионира. Занимаваше се с пласмента - да излиза хлебец отнякъде", споделя Вълчева.

"Следяха го и проверяваха периодично. Например веднъж се бяхме захванали да остъкляваме балконите и моят брат му докара материали. Пристига един човек и му носи призовка да се яви при кварталния. Оказа се, че трябвало да представи фактура за винкелите, нещо, което не са поискали на никого от съседите ни. Той беше стрелян заек, но се притесни, а те го викат чак след 3 дни. За тия 3 дни можеше да получи инфаркт.

Ела, казва ми, с мене

да чуеш, иначе няма

да ти кажат къде съм,

защото по същия начин ме арестуваха всяка година - на 1 май и на 9 септември. Имал си една торбичка и за всеки празник прекарвал по някоя и друга седмица в ареста", разказва тя.

Това по тогавашния жаргон на милицията се наричаше "профилактиране на вражеските елементи".

През май 1986 г., около година след атентата на гара Буново, една вечер в дома му звъни капитан от милицията. Йордан Вълчев е заподозрян за чудовищния акт, защото заради командировките си от "Славейче" влиза в графата "често пътува до Бургас". Явява се на разпит. "Имам пет деца, луди ли сте, как ще сложа бомба!?", казва на разследващите. Но по системата на Вишински си виновен до доказване на противното.

"Мислихме какво алиби има и се сетих, че на датата на атентата 9 март 1985 г. беше на сватба в Бургас и държа реч пред 240 сватбари. Каза им го и го оставиха на мира. Но на следващата година пак пристига призовка и отново отивам с него. В районното управление до Окръжна болница

трима полковници

се заемат с него

Влезе, забави се и като излезе, каза: Не можеш да си представиш за какво ме търсят. "Ти еди-къде си си нарекъл руския народ "стадо", ми казаха и показват едни доноси, закривайки с ръка авторите им.

Вълчев им дръпнал една реч, че няма нищо против руския народ, а само против руската имперска политика, която продължава чак до Ленин. Онези се заслушали, захласнали и приели обясненията му. Накрая най-благосклонният от полковниците казал: "Е, бай Йордане, сега си тръгвай, че в 11 часа имаш сказка с художниците, и внимавай кого черпиш с узо." От тези думи Вълчев се досетил чий е бил поредният донос срещу него", обяснява Вълчева.

Едва през 1988 г. съпругът става член на Съюза на писателите. "След 1989 година реши, че е дошла свободата. Призова за всеобщо опрощаване по телевизията, като каза - това е минало, не може да живеем само с него, трябва да се прости и на враговете ни. Затова и не взе парите, които му се полагаха като репресиран", завършва разказа за съпруга си Владка Вълчева.

Още материали по темата:

С чуждо име мъчителят от лагерите Газдов доживя до 89 г.

 Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете - в клозета, а после на прасетата

Кольо Вутев от с. Торос, оцелял от лагера в Ловеч: Убиха пред мене бащата на Богдана Карадочева

Славка Илиева-Братанова, началник на ТВО в Оброчище и Прослав: В женските лагери нямаше извращения и убийства 

Божидар Витанов, заточен за слушане на музика: Убиваха и по 15 души на вечерна проверка в лагера в Ловеч 

Палачът от лагерите Юлияна Ръжгева се обесила в банята

Пастир Христо Куличев: ДС накара с глад и побоища духовници да признаят, че са шпиони

Коментара ()

Вашият коментар