Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Кольо Вутев от с. Торос, оцелял от лагера в Ловеч: Убиха пред мене бащата на Богдана Карадочева

- Г-н Вутев, защо ви изпратиха на кариерата в Ловеч?

- На 16 юни 1959 г. имаше една забава на бригадири в селото. Искахме и ние, местните младежи, да участваме в нея и отидохме. Настана голяма олелия, защото някакъв комсомолски секретар се оплакал от мене.

На сутринта ме арестуваха и ме изпратиха в "хулиганския" лагер. Но това беше само формалният повод, а истинските причини бяха други.

В действителност баща ми дотогава не се беше подписал, че ще влезе в ТКЗС, а дядо ми е бил кмет на селото преди войната цели 28 години.

Това, което се говореше, че вътре в лагера били само хулигани, суингове с тесни гащи или момичета с къси поли, не е вярно.

Там пращаха

за унищожение есенцията на народа

Беше строго определено - набелязан си, че си неудобен. Дали по майчина, дали по бащина линия или по някаква друга причина, но на някого си неудобен. Баща ми беше обявен за последния частник.

Бяха му казали, че няма да се върна оттам, където са ме пратили. Както научих по-късно накрая той се предал да подпише за ТКЗС, а те радостно викали: "Най-после падна и последната Бастилия."

Обикновено в лагера изпращаха по донос. Най-често писмото е изпратено от партийния секретар в съответния район или населено място. Предават го на началника на милицията. Той го прочита и определя - този не е за затвора, а за ТВО.

- Какво си спомняте от времето, прекарано в лагера?

- Най-големият ужас беше още в началото. Бях едва от две седмици в лагера. На забоя цивилни зареждаха взривове. Когато дойде време за палене на фитилите, Газдов ни строи. Накара Благо Магарето да раздаде цигари на първите 20 души, които да отидат и да запалят фитилите. За щастие аз не бях между тях.

Взривовете бяха наредени на четири нива, а фитилите бяха много къси. Затова, докато първите лагеристи още не бяха се покатерили по-нагоре, отдолу вече започнаха взривовете. Тези, които бяхме в ниското се затичахме да се скрием зад по-големи камъни.

В същото време на горните редове хората започнаха да подскачат от ударната вълна и се разхвърчаха части от човешки тела. На една страна ръка, на друга крак, глава или цяло разкъсано тяло. 19 човека загинаха в този ден. Най-после гърмежите спряха. Газдов изрева: "Дай газката! Няма ли да обирате тая мърша бе?! Да се разчисти теренът!" Започнахме да събираме. Неописуем ужас - пипаш топли парчета от човешки тела, които треперят още.

- Не е ли възможно инцидентът да е станал заради грешка?

- Не мисля, че беше грешка. Районът е около 30-40 метра и има 4 нива. Пускаш хората с указания и беше явно, че онези отдолу палят, докато другите още не са се покатерили. Освен това и през останалото време, докато бях там, животът ни нямаше никаква стойност.

Нямаше ден, с изключение може би на събота следобяд и неделя, в който да няма убийства. 3-4 души дневно, често и повече. Още на втория ден след като влязох, излизаме сутринта от спалното помещение. Броиме, броиме, двама ги няма.

Затова че не сме излезли всички от спалното ни накараха да легнем по очи и започнаха да ни бият с лопати, все едно че ние сме се успали.

След малко, понеже бях най-малък, ме изпращат да видя дали има някой вътре, който да се е успал. Отнесох и аз една лопата и влизам вътре. Гледам двама лежат - единият от едната страна на наровете, другият от другата. Понеже още не знаех къде съм попаднал, се държах малко ербап.

Запсувах ги и

започнах да дърпам единия за крака, а той изстинал.

Пипам другия - и той. Излизам и очите ми се насълзиха. Питат: Какво става? Има ли някой? Колко са? - Двама, казвам. - Защо не ги събуди! - Ами май няма да се събудят, отговарям. Само заповядаха: "Надолу всички на кариерата!" И това беше.

- В какво се състоеше работата?

- По мое време работата беше само вътре в самия лагер. Още не пускаха да се работи на външни обекти, както съм чувал, че е ставало по-късно.

Помня как Газдов често се заканваше: "Някой ако мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, аз ще стана герак и перушинка няма да позволя да прелети."

Отначало бяхме в групи по 6 човека. Доколкото разбрах, после са ги намалили на по 5 души, но по наше време бяха по толкова. Пренасяхме всичко само с колички и тарги.

Впоследствие, когато сложиха вагонетките, нормата беше по 15 вагонетки на човек - около 30 кубика камък. Камъните, които товарехме на тях, трябваше да са големи. Не може да са малки, защото, ако не е повече от педя отгоре товарът на вагонетката, казват: "Тази не е натоварена" и това означава, че след секунди този, който я бута, умира.

В началото ги бутаха по двама души. От всяка група, изпълнила нормата, веднага по един-двама се прехвърляха в по-слаба група, а от

последните две групи по двама-трима още същата вечер са убити. Зимно време даваха летни войнишки дрехи. Обувки - това, с което си отишъл.

Сутрин, ако му дадат таргата или чувала да си ги носи на гръб на някого, това означава, че от кариерата ще го свалят с тях - това беше закон.

- Колко души имаше в лагера?

- По мое време се поддържаше едно ниво - 240-260 души. Ако днес утрепят 7-8 души, това означава, че утре сутринта или следобед нови 7-8 до десетина са пристигнали в лагера. Имаше отделно и група от 80 души, докарана от Белене. Те бяха с присъди и на тях не посягаха. При тях нямаше убийства.

- Кой беше най-лошият надзирател?

- Когато дойдеше Газдов на кариерата, като погледне към някой от нас и после към някой от бригадирите си, например Шахо или Благо, с поглед едва ли не питаше този защо е още жив?

И само след секунди, докато се обърне, човекът вече го няма - утрепан.

Веднъж убийството на бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, за малко да стане повод за това и аз да не бъда между живите.

Охраняваха ни през двама души по един милиционер с куче и по един с шмайзер. Бях на няколко метра от него, когато го убиха.

Затичах се, хванах го и издъхна в ръцете ми.

В този момент Божидар, с когото бяхме в една група, извика предупредително: "Батееее!" И аз докато се надигна, Шахо замахна да ме удари и мене.

Оттогава имам белези на крака и на ръката. Освен с тояга, той ходеше и с една метална пластина, провесена на синджир и подострена от двете страни като бръснач. От нея са ми белезите.

Въпреки че беше лято, беше облечен с ватенка, без ръкав. Като се спуснах към него, се увиснах на реверите му - туп една глава и той падна и седна на земята.

За щастие в този момент се спуснаха и други, дойде и Благо Магарето и извика Шахо да слезе долу, че Газдов го вика. Шахо само промърмори: "После ще се занимавам с тебе" и отиде при началството. Това ме спаси от убийство.

Другото обстоятелство е, че в същия ден бяха докарали трима ученици - две момичета и едно момче от Бургас, и се занимаваха с тях. Прегрешението им било, че стояли на пристанището и "чакали американските моряци" да дойдат. Както разбрахме по-късно, в действителност комсомолският секретар бил мераклия на едното момиче, но тя не му обръщала внимание и затова ги изпратили в лагера.

Още следобяд Газдов и Шахо започват да ги бият и да се гаврят с момичетата. Момчето помолило за вода. Хвалеха се, че се изпикали в едно войнишко канче, от тези, в които ни даваха яденето, подали му го и рекли: "Ето ти вода." Към 5:00 сутринта го умъртвяват.

Вечерта слизаме долу в спалното, но не можахме да мигнем. Цяла нощ се чуваха писъци. Не спяхме и защото знаехме, че

Шахо влиза нощно време и души набелязаните

Точно заради това слагахме и една кофа до вратата, за да не излизаме до тоалетната. Излезеш ли навън, връщане няма.

Дежуряхме по един да будуваме, за да дебнеме да не влезе Шахо. Висяхме с по един камък зад вратата, ако влезе, да го трепем.

- Какви други случаи помните?

- Имаше и един куриозен случай, в който двама родители, видни партийни деятели от Габрово, бивши партизани, чули-недочули, че имало изправителен лагер и решили да изпратят сина си, защото бил малко буен, та да го сплашат и превъзпитат. На втория ден го претрепаха. Майка му и баща му, разбира се, не са имали представа за действителните порядки при нас и идват след една седмица да си го търсят. Лъгаха ги известно време.

Накрая им казаха: "Опита се да избяга и там, където го гръмнаха, там го и заровиха." Надзирателите инсценирали, че погребано там наблизо в една нива. Поразровили с две лопати и сложили кръст отгоре. Добре, ама отива майката и вижда, че под кръста земята изобщо не е ровена и разбира, че синът не е погребан там.

Имаше един случай с едно момче Данчо от Пловдив, но то не е било по мое време, а го знам от другите лагеристи. Една седмица след като влезнал, на 19 януари е помолил да почерпи, като купи един-два килограма бонбони.

Йордановден било и явно е имал някакви пари в него. Газдов разпорежда да го вържат на пилона за знамето. През два часа го заливат с кофа вода - неописуем студ било, а Газдов се гаврил: "Още ли имаш желание да черпиш?"

Поливан е два дни и две нощи и издъхва там. Имаше нещо като сипейче до дървената тоалетна и там го хвърлили. Всички са го съжалявали и са плакали, но не смеят да шукнат, за да не ги сполети същата участ.

- Вярно ли е, че след това труповете са давани на свинете в Белене?

- Не искам да преувеличавам, за труповете разбрах чак на второто ни идване за възпоминанието в Ловеч, защото там имаше хора, които са били в Белене. Те разказват, че когато са ги карали да копаят канал, дълбок половин метър наблизо са виждали, че придошлата вода отмива брега и

прасетата от свинефермата на

остров Персин ги изравят и ги ядат...

- Как ви освободиха?

- Бях борец. Треньорът бай Коста Кючуков от Плевен искал да ме водят на републиканско, за да се представи добре окръгът. Поинтересували се за мене. И аз чувам, че от три дни питат за някой си борец, но не смея да се обадя.

И как да се обадя - наскоро преди това някой се беше обадил да ходатайства за едно момче, което беше щангист, и това стана повод да го убият.

Накрая, на 30 юли 1959 г., дойдоха треньорът Коста Кючуков, Панталей Димитров, председател на окръжния комитет на БСФС, Васил Петров, спортен организатор от нашето село, заедно с един, който мисля, че се казваше Христов и по начина, по който се държеше с Газдов, си мисля, че вероятно беше от Държавна сигурност. Беше същата сутрин,

когато се гавриха цяла нощ с учениците от Бургас, и Газдов още беше много пиян

Строи целия лагер и казва на този от ДС: Е, хайде да видиме кой е сега този борец, дето го дирим два дена и не се обажда?! Бате Васо казва: "Това момче ни трябва" и ме посочва. "Тоя ли пъдпъдък е борецът?!", учуди се Газдов и даде два пъти знак с ръка, което значи две крачки пред строя. Пристъпих аз. Обиколи ме Газдов един път, втори път ме обиколи, и като ме подминаваше, като ме излющи, паднах по очи.

Като станах, ухото ми скъсано. Наведе се, хвана ме за ключицата, направо ще ми я строши - защо не съм се обадил. Бате Васо му казва: "Що за обноски са това?" А Шахо, който се беше подпрял на един голям кол му отговаря: "Ти да мълчиш да не те пратиме на неговото място!" и го препсува. Бате Васо беше също добър спортист, а и беше от партизански род, леля му беше убита като партизанка на Голо Бърдо заедно с Пенка Михайлова.

Не се стърпя и му удари една глава, по същия начин, както го направих аз, когато убиха бай Иван. Спуснаха се да ги разтървават. На мене ми прилоша. Викам си: "Умиране има - отърване няма." Но тогава Газдов се намеси и каза на Шахо: "Марш там настрана и да не чувам звук!" Влезнаха с Панталей и човека от ДС в канцеларията за около 10 минути. Най-после излезнаха и Панталей ми казва: "Хайде тръгвай, моето момче." А на мене краката все едно ми бяха залепени. Гипсирани. "Хайде, моето момче, свърши, хайде тръгвай", подкани ме отново той. Бате Васо и той вика: "Хайде тръгвай бе. Тръгнахме лека-полека. Веднага под тунела, на двайсетина метра, беше спряла една "Варшава" Накараха ме да се кача в нея. Преди да вляза в автомобила, само

спрях, загребах пръст,

заплаках, и я прибрах в джобовете си. След това я увих в една носна кърпичка. Оттогава съм я показвал само два пъти - че си пазя спомен от излизането. После ме закараха пред окръжния съвет на БСФС, а там цял рейс спортисти, чакат само мен, за да отидем за републиканското в Пловдив. Вкара ме на втория етаж в сградата на една мивка да се поизмия. Бях кафяв целият. Кърпата почерня.

Донесоха ми някакъв анцуг, като за човек 70 кг, а аз бях едва 44 кила. Като влезнах в автобуса, всички взеха да се побутват: Това ли е този от хулиганския лагер? Полека отидох до най-последната седалка и питам седящите момче и момиче: "Свободно ли е?", а те само като ме видяха, веднага станаха и се преместиха напред. Помня само когато обратно минахме покрай лагера и веднага съм заспал. Събудих се чак в Пловдив. Като излизах на тепиха за среща, имах бинт на крака, на ръката и на главата.

Победих още на първата среща, и как няма да победя - Газдов ми беше казал, когато ме стискаше за ключицата, че ако не свърша работата, за която съм пуснат, жив няма да замръкна. Борих се в страх. Първа среща, втора среща, трета среща. Отстрани на съдиите седеше бай Хари Стоев. Той беше първият признат заслужил майстор на спорта в България, сподвижник на Дан Колов и мой първи учител. Беше грамаден - 115-120 килограма мъж и след всяка среща отивах да го прегърна и плачех. А той ме потупва и казва "Браво моето момче, не съм сбъркал с теб" - все едно някой ми налива барут в кръвта. И на последната среща като надвих с туш така бях притиснал противника, че

съдията ми казва:

 туш е бе, пусни

 човека, а аз натискам

 и не го пускам

Станах републикански шампион в най-леката категория. Качиха ни на стълбичката да ни награждават. Медалът ми окачи Цено Ценов, който по това време беше почетен председател на ФИЛА. Явно като надвивах във всяка среща, бай Хари Стоев му е казал, че съм един от надеждните му състезатели и се е учудил, как след като толкова време не съм тренирал се справям с противниците.

Когато ми окачи медала, отново се разплаках. Пита ме защо плача, не се ли радвам, че това ми е първият медал. Бях дете на 18 години, още повече се разплаках.

В този момент пристъпи Васил от моето село, човекът, който най-напред казал, че има информация къде съм, и му каза: - Как няма да плаче, като знае, откъде е дошъл и къде трябва да върви. И му разказа за лагера. Ценов ме прегърна и казва: "Недей синко да плачеш, аз казва,

Ценов да не ми е

 името, ако допусна

 да се върнеш там, откъдето са те довели

Сега отиди да се изкъпеш и да се преоблечеш и ще ме чакаш тук при тази маса." Щях да се изгоря с врялата вода, но след десетина минути дойде и ми казва: "Идваш с мене в София."

Живееше на улица "Чаталджа" в собствена къща. Забележителен човек. Като капитан в царската армия е бил командир на танковата бригада в Горна Баня, но когато става 9 септември, въпреки че е имал разпореждане отгоре да започне бой с партизаните, той казва на бригадата: "Никой не ни дава право да стреляме срещу нашите братя и сестри", обръща и с партизаните влизат в София. Тогава го правят генерал.

Станахме като неразделни приятели, обичаше ме като негов син. Беше ми казал: Ако някога някъде някой те арестува, кажи на най-близкостоящия до тебе при първа възможност да предаде на Цено Ценов от федерацията по борба.

- Има ли справедливост за хора като вас?

- Когато отидох за първи път на 12 април 1990 г. на среща с другите оцелели, около 40 човека, на мястото където беше лагерът, ми прилоша.

Паднах на волана, развикаха се хора наоколо и едва ме свестиха с вода

Подобно беше състоянието и на другите. Спомням си как след излизането от лагера гледах поне 20 пъти филма "Спартак", който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех.

На възпоминанието се видяхме и с Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридаехме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: "Никога, никога човешко насилие!" Тогава видяхме и на входа на лагера една купчина наскоро изгорени документи. Беше валяло и по някои от останалите парчета видяхме, че това е документация от лагера. Имаше части и от прословутите придружителни писма, от които зависеше кой от задържаните ще оцелее. На някои от тях най-отдолу имаше един прословут гриф "НЗ", който някои от бившите лагеристи тълкуваха погрешно като секретен код "хаш три". Всъщност на езика на тогавашната милиция това означаваше

“нежелателно завръщането” и

 беше равносилно

 на смъртна присъда

Ходих навремето, когато се гледаше делото при Татарчев. Той беше заедно с Иван Григоров и ми казва: "Ела да видиш, твоя човек Газдов го закопчахме". Казвам: "Разбрах - сложили сте му бял чаршаф, телевизорче, ВЕФ, даже и вестници и списания - Много добре, рекох, сте го прибрали, но защо не го настанихте, както бяхме ние - с дъсчените сайванти над нас и гледаме тиглите отгоре. Няма тюфлеци, няма дюшеци - направо на дъските и за възглавница си избирахме по един камък. Като убиеха някой с по-хубав камък-възглавница, не смеехме да го вземем. Суеверни бяхме, да не би да ни сполети неговата съдба.

Един път Мирчо Спасов държа реч пред строя. Тогава едно много интелигентно момче, Васко от Струмяни, се обади: "Другарю полковник, защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?" Мирчо Спасов каза: "Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за

физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.”

Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше.

За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. На процеса казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата, но за мене това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.

- Изминаха 50 години от затварянето на лагера, какво ви вълнува днес?

- Учудвам се и често коментираме с други бивши лагеристи, защо дъщерята на бай Иван Карадочев, след толкова години, никога не дойде и не се срещна с мене. Казвам им, ако някой има контакт с нея, нека да  каже, да се видиме да  разкажа, да чуе две думи за баща си. Казвам къде съм, не съм от тези, които ги е страх и се крият. Питам всички управляващи и особено тези, които бяха преди сегашното управление, като се бият в гърдите и искат да гласуваме за тях:

Къде е истината? Колко наказани има досега? Има ли държавник, който да защитава такива като нас?

 - Получавате ли някаква компенсация като репресиран?

- Не. През 2005 г. ме пенсионираха с 63 лева и 8 стотинки пенсия, а в момента получавам 124 лева и 25 стотинки.

Не зная и къде да диря. Къде е работил Газдов? Доколкото знам, никъде не се води лагерът, защото това не е официално предприятие. Чух по времето на царя, че ще дават по някакъв процент към пенсията. Тогава не успях да намеря никакъв документ за съществуването на лагера. Татарчев също не можа да ми отговори. Никъде не пише - в Ловеч имаше ТВО, никъде не пише, че Никола Симеонов Газдов е бил шеф на този лагер. Нито за Гогов, нито за Горанов. Искам да се запозная и с архива не заради себе си, а най-вече за да видя колко и кои са убитите, защото със сигурност те са многократно повече от тези 146 души, за които официално признаха.

Коментара ()

Вашият коментар