- С какви чувства се завърнахте от Китай, г-н Пенев?
- Хубаво е човек да преследва мечтите си и те да стават реалност. Пътуването ми и преживяванията в Китай са една поредна сбъдната мечта. Чувствам се удовлетворен и щастлив. Самото пътуване беше много тежко. Това не е курорт като на Малдивите - да се опъна ол инклузив някъде. И да си почина. Това са хиляди мили, пропътувани повече пеша, за да се срещнеш с неизвестното. Провокацията е да се срещаш с хора, да осъществиш контакт.
- При толкова много магистрали в България, “стигнали ли сме ги или надминали китайците”?
- Китайците не можем да ги надминем , защото те са голям народ - милиард и повече. Освен това те продължават да живеят в комунизма. Едно от достойнствата на тази система е отличната организация да строят и да правят наистина изумителни неща.
Не сме ги стигнали, нито
надминали китайците
Продължаваме да ги гоним. На въпроса - браво на Бойко Борисов, че открива магистрали. Все някой трябваше да започне да го прави. Проблемът е липсата на далечна перспектива.
- Кои са най-ярките ви впечатления от тази страна?
- Комунистическият строй, както и у нас, се е отразил върху поведението на хората. Те стават мрачни, затворени. Намусени. Без да го съзнават. За разлика от нас, българите, които вече се усмихваме.
Правилата за движение не
са на голяма почит в Китай. Автомобилите минават
на червено
Хората пресичат също на червено. Това е характерна ориенталска черта. Китай не се намира в сърцето на Западния свят. И така си спазват ориенталските правила. Аз бях доста изненадан. Очевидно системата от правила, които се спазват у нас, не е понятна за китайците.
- Разкажете за някоя интересна случка.
- Когато тръгвахме от Шанхай наистина нямахме представа къде отиваме, къде се намират хотелите, където да се настаним. Къде има летища? Накратко - тръгваме към неизвестното. До летището в Шанхай заедно с Владо Карамазов, с когото пътешествахме, решихме да отидем с метрото. Оказа се, че метрото е много бавно. И закъсняхме за полета. Тичахме по летището като малоумни. Разбрахме, че полетът е отменен. Малко трудно се комуникира с китайците. Техният английски не е най-добрият. Но в крайна сметка след такова дълго търчане и лутане ни осигуриха самолет за
извънреден полет до Сиян. Само за двама души
А летището наподобяваше селска автогара. Голямо приключение!
- Как съжителстват пътешественикът и актьорът у вас?
- Взаимно се понасят, вършат си добри услуги. Допълват се. Единият не пречи на другия. Напротив - захранват се с мисли, с идеи. С емоции. Много от страните, които съм посетил, съм си харесал, когато съм гостувал с представления. И много неща, които съм видял, докато пътувам, после използвам в актьорската професия..
- Мислите ли, че с годините единият ще надделее?
- С годините ще бъда може би по-малко актьор. Това е естествено с времето. Но дай, Боже, да вървят заедно актьорът и пътешественикът.
- Образователните си пътешествия, както ги наричате, бягство ли са от нещо или чувство за абсолютна свобода?
- По-скоро второто. Обичам да пътувам, защото съвременният свят стана много достъпен. Някои хора си казват, защо да пропътувам хиляди километри, като мога да ползвам компютъра, телевизора? Аз несъм от тази категория.
Пътуванията за мен
са релакс
Макар, че са натоварващи.
- Кредото на поета Пеньо Пенев "Човекът е човек, когато е на път" вече стана ли и ваше кредо?
- Това е казано в години, когато е имало друг смисъл. Тук има комунистическа нотка и за мен тя не важи. Аз категорично не харесвам тази идеология. За мен пътуванията по света са шанс. Бих казал, човекът е човек, когато реализира неща, които имат смисъл за него.
- Имаше ли смисъл да напуснете Народния театър, заради свободата да пътувате ли го направихте?
- Не заради пътуването съм се отказал от щатно място в Народния театър. Така се случи, че когато напуснах, започнах много да пътувам. Така че липсата на сигурна заплата и щат се компенсира с други стойности. Раздялата ми с Народния беше заради
свободата да правя това, което аз искам. А не това, което ми нареждат
Не ми харесваше да те принуждават заради щата, който гарантира заплатата ти. Тогава правиш неща, които не са ти много приятни. Сигурно това продължава и сега. Но слава Богу, аз пораснах вече. И не съм задължен да правя неща, които не са по моя вкус.
- Коя е несбъднатата ви мечта?
- Мисля, че съм музикален. А не се научих да свиря на някакъв инструмент. А когато не можеш да свириш на инструмент, няма значение, че си музикален. Отчитам го като минус. Но пък мога да пея.
- Зрителите вече тръпнат в очакване дали ще оцелее в огнения ад вашият екранен герой от сериала на БНТ "Под прикритие"- инспекторът от ГДБОП, Емил Попов?
- Сценаристите, режисьорите и продуцентите на сериала имат думата относно съдбата на моя герой. Надявам се да оцелее. Все пак Попов е единственият положителен засега герой.
- Имахте афинитет към ролята на мафиота Джаро, но ви избраха за доброто ченге...
- От актьорска гледна точка, естествено, по-интересна е ролята на лошия. Положителните герои не са толкова интересни за интерпретация. Отрицателният герой е по-богатият. Докато правилният герой е с по-стеснени габарити. Но и тук се убедих, че можеш да покажеш възможности.
- Топполицаят Емил Попов има ли прототип реален служител от ГДБОП?
- Не, не зная. В сериалите е много важно да придърпаш героя си максимално до себе си. Да намериш допирни точки с него. Когато не използваш никакви фльонги към образа, това гарантира една достоверност по време на целия сериал. Мисля, че съм постигнал целта - да направя героя бързо разпознаваем, а не особен и странен. Както се казва -
да успееш да защитиш типажа. Да оправдаеш очакванията на зрителите
Смятам, че съм изпълнил ролята в нейната цялост.
- Имаше ли опасни сцени по време на снимките?
- Не. Нямаше крайности. Беше леко рисковано, когато снимахме последния епизод от този сезон. Тогава трябваше да ме палят. Да ме бият. Беше направено много професионално. И не се стигна до инциденти.
Обаче имаше няколко епизода, които се снимаха на един строеж. Височината беше доста голяма. Единствено това беше голямото ми
притеснение, тъй като не обичам да стоя нависоко
Предразположиха ме, за да не се чувствам некомфортно.
- Има ли отзиви от МВР за първия сезон на сериала?
- Разбира се. Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов каза, че редовно го гледа. Че му е любим. Очаквам някаква награда, затова че съм издигнал реномето на българската полиция.
- Вярвате ли в смелата реформа в българския театър, която предприе Министерството на културата?
- Вярвам в необходимостта да се случват промени. И те да се случват сериозно, а не временно. Пак се връщам в Китай. Там през 2008 г., за олимпийските игри са построени спортни зали и стадиони, които са изумителни като архитектурни решения. Като визия. Като вътрешни пространства.
За мен това са забележителности, изградени от човешкия гений, по-големи от Великата китайска стена. Вложена е мисъл, далечна перспектива. А при нас, виждам, че сме открили една спортна зала с архитектура от 60-те години на миналия век. Малка провинциална зала, защото такова ни е мисленето. Съоръжението просто обслужва конкретния момент. Без никаква мисъл за бъдеще.
Изразът "българска работа" не е случаен. Вписва се в малките мащаби на нашето си мислене. А светът се развива.
- Доста сте критичен и в оценката за българското кино...
- Ние нямаме както в другите страни киноиндустрия. Нямаме производство. В комунистическо време се казваше, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Ние нямаме количество, което да гарантира, че
от 40 филма, един
ще е относително добър
Нещата в киното наистина се случват трудно и мъчително. Това е заради липсата на пари. По-скоро липса на интерес към правене на филми.
- Много ваши известни колеги пренебрегват театралната и филмова критика като коректив...
- Глупаво е да правиш нещата само да те гледа публиката и да те оценява. Има специфични критерии, които ти показват мястото в собственото ти израстване. Балансът между публика и критика е някъде по средата. Ще призная, че много рядко съм попадал на критически статии - смислени и с градивно въздействие. Ние нямаме традиция. Нямаме силна критическа школа. Особено театрална. За кино не ми се говори. Така, че колегите ми са прави.
- Често се описвате като задръстеняк след казармата. Дълъг ли е пътят от един задръстеняк до значимо име в националния театър?
- Да, не е лесен. Трудно се преодоляват комплекси, задръжки, съмнения, които човек има в себе си. Един характер се пречупва трудно. Макар това да е целта на моето занимание. Имал съм изключителния шанс да постигна много неща, след като избрах театъра.
- Има ли звездни мигове в кариерата ви?
- Да се надявам, че предстоят. Мои наблюдения показват, че съм имал добра, последователно развиваща се кариера. Интелигентно контролирана от мен самия. Мисля, че ми се случват неща, които трябва да ми се случват.
- Защо един успял актьор като вас не обича да прави равносметки?
- Рано ми е. Равносметки се правят, когато съм приключил с тази работа. Аз все още съм в шоубизнеса. Имам сили и енергия. Надявам се да се занимавам дълго. Дай Боже!
- Имате доста икони на св. Богородица в жилището си. За какво се молите?
- Иконите са от баба ми. Вярвам в Бога. Ходя на църква. Църквата и вярата са в самите нас. Физическото ходене до храма не е задължително за мен. Но
в трудни моменти се обръщам към Господ
и светците. Не всичко, за което съм се молил се е сбъднало.
- Нечутите молитви свързани ли са с любовта?
- Това е тайна.
- Често разговаряте и с растенията във вашата "райска" градина пред дома ви...
- Нещо наистина говоря на цветята. Например неща, които имат значение за тяхното развитие. Понякога пея на цветята. Без да очаквам да ми отвърнат. Отдавна не ми се е случвал този монолог. Сега вече засаждам растения, които могат да се развиват сами. И да ме надживеят. Една градина има свой собствен живот, в който ти някак си вграждаш своя.
- Звучи доста тъжно.
- Контактът с живата природа е заложен в човека - освен правенето на деца. Които да го продължават. Засаждайки едно дърво, ти оставяш нещо след физическата смърт. По този начин продължаваш да живееш.