Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Пеньо Костадинов Пеньо Костадинов

 

Пеньо Костадинов е единственият български разузнавач, лежал в затвор в САЩ. Там е учил италиански при самия Микеле Синдона, легендарния банкер на фамилията Гамбино. ФБР щраква белезниците на Костадинов в Ню Йорк на 23 септември 1983 г. По това време той е кадър на Научно-техническото разузнаване, а прикритието му - служител в търговската мисия на посолството ни в САЩ. Разменят го на 11 юни 1985 година на моста Глинике между Източен и Западен Берлин, заедно с трима други шпиони - поляка Мариан Захарски, немския физик Алфред Цее и куриерката на КГБ Алис Майкълсон. Четиримата са разменени срещу 23-ма души.

- Господин Костадинов, как заминахте за САЩ?
- Отвориха се две места по линия на Държавния комитет за наука и технически прогрес- едното за професор, а другото - за Научно-техническото разузнаване. През 1972 г. заминах за търговското представителство в Ню Йорк. Първата ми задача по официална линия беше много интересна за онова време - капковото напояване. За нея можеше да се намери информация без особени трудности.
- С кои колеги се засякохте по време на мандата си?
- Любен Гоцев работеше в мисията към ООН. Там беше и Любчо Михайлов. Той ми беше началник в Научно-техническото разузнаване. От него съм гледал и слушал.
- По каква задача работехте, когато ви арестуваха?
- Бях изкарал вече един мандат в САЩ от 1972 до 1975 г. и след това отново заминах през 1979 г. В конкретния случай през 1983 г. се срещах с един студент. Идеята беше, че ако стане наш приятел, след време може да бъде използван неговият потенциал. Не помня как се казваше. След ареста почувствах това, което пише в книгите по психология - паметта услужливо изтрива онова, което не иска да помни. Срещата беше инициатива на момчето - той искаше да ми предаде някакъв документ. От методическа гледна точка е неприемливо, когато аз нямам инициативата, да приема поканата. Американската страна казваше, че съм искал информация за безопасността на атомни централи някъде из Невада.
- Заплащахте ли за информацията?
- В този конкретен случай пари нямаше, но преди това съм му давал за свършена работа. Бях му поставял задачи, които мога и аз да изпълня. Това се прави, за да се проверят възможностите му.
- Как ви арестуваха?
- С плик в ръка - тоест имаха всичките реквизити за акция. Ресторантът, в който се срещнахме, беше на добро място - закътан и уютен в самия център на Манхатън, пълен с хора. Оказа се, че обслужващият персонал е бил заменен с хора на ФБР. Разделихме се на входа на ресторанта. В един момент извикаха - "На колене, ръцете горе!". От ФБР изпращат жени, когато арестуват мъж - така е по-ефектно. Натиснаха ми главата, влязох в колата и ме отведоха в техния офис. Там ми взеха отпечатъци от пръстите. Човек в такъв момент или се свива в себе си, или почва да буйства. Физическо насилие над мен не е имало. Поисках телефон, за да се обадя в нашата мисия и веднага ми дадоха.
- Как се провеждаха разпитите?
- Това е един въпрос, който беше много интересен и за нашите служби. Не са ме викали за разпит през цялото време, защото ФБР считаше, че материалите, които имаше - два записа на беседи и въпросният материал, предаден от студента, са достатъчни, за да ме осъдят. Първите 40 дни бях в единична килия. Адвокатът се появи на другия ден. За срещите с него ме извеждаха в една стая. Той беше от известна нюйоркска кантора, нашата мисия го беше ангажирала веднага.
Всичко по делото се движеше понататък от двама адвокати. Основната линия беше да се защити фактът, че имам дипломатически имунитет. Година преди това беше арестуван на западния бряг по-млад мой колега. Какви точно бяха обвиненията срещу него, не знам, но беше нещо битово. Мисля, че тогава тестваха дипломатическата виза на служителите в търговското представителство. Ние бяхме офис на търговския съветник към българското посолство в САЩ. На хора от нашия ранг паспортът беше служебен и жълт на цвят, но визата бе категория "А2", тоест дипломатическа. Висшият дипломатически паспорт беше червен, а визата "А1". Американците арестуваха нашия служител, държаха го в полицейско управление цяла нощ. Вероятно е бил пийнал, но не се отчете нарушение и го пуснаха. Консулът отиде и нещата приключиха. Това се случи година преди моя арест. Считам, че това беше тест как ще сработи визата.
- Обвинен сте в шпионаж, колко години очаквахте да ви дадат?
- Прогнозите бяха, че ще ме осъдят на 10 години, но ще съм в затвор с по-лек режим. Дори си бях наумил, че може да има възможност в такъв случай да се обуча за работа с компютри. Направих малко проучване на американските затвори - те са шест нива. Самата реалност са килиите с решетки отпред вместо врата, а вътре в клетката един човек, дето сте ги виждали във филмите. Тези са най-тежките. Бях в килия с врата. Затворът, в който ме държаха, беше транзитен пункт. Имаше ядро от постоянни обитатели, може да се каже, че бях един от тях. Имаше хора, които бяха там от много години. Най-леката категория американски затвор е първа. Това е трудов лагер сред полето.
- Какви бяха условията в килията?
- Тя беше два на три метра. 40 дни излизах от нея само при повикване. Още от третия ден започнах да правя лицеви опори, ходех напред-назад, въпреки че се чувствах като дивите животни в зоопарка. Тогава преосмислих прочетеното преди години, че птичките, поставени в клетка умират, защото не са свободни и сърцата им не работят в нормален режим, както когато летят на воля. Бях в отделението със строг режим.
Имаше малко прозорче с армирано стъкло, но бях на изкуствена светлина. Килията беше с кондиционер, въздушна система, която нагнетява въздух. С нея контролът е пълен, защото всички могат да бъдат усмирени за нула време.
Водеха ни на разходка на покрива, където имаш право да стоиш един час дневно. Пространството беше голяма лощадка и имаше баскетболно игрище. Бяхме толкова много хора, над 700 души, че беше много трудно да се добереш до покрива. Случваше се да излизаме през ден, през два. 40 дни никъде не можех да изляза с мотив, че има неприятелски сили, които могат да ми посегнат.
- Къде ви преместиха след това?
- Изведоха ме в съседна килия пак със затворена врата. Като правило в тях настаняваха по двама, ако бях поискал, можех да съм и сам. Управата на затворите е частна фирма и се отнасят със затворника съобразно с поведението му. Мога да кажа, че ръководството на затвора се държеше с мен нормално. От време на време, понеже имаше много затворници в този транзитен пункт, се случваше да настаняват при мен и наркомани, но това бяха редки случаи.
- Разкажете за живота в затвора.
- Имаше най-разнообразни хора от всички континенти. По-късно от разговори с немските другари, след като вече се бях върнал, разбрах, че след 9-10 години престой в затвора настъпват необратими промени в психиката на човека. Той започва да свиква само с живота зад решетките. Същото бях чул и от транзитните, които преминаваха през нашия затвор, а те имаха много широк поглед. Разказваха, че има хора в американските затвори, които след 10-12 години вътре, не искат да излизат.
- Кои бяха най-забележителните хора, с които се срещнахте там?
- Имаше интересни групи, например арестантите от ИРА. Един от тях - Джозеф Дохърти беше освободен в края на 90-те или в началото на новия век, след като беше прекарал 18 години в затвора. Вината му била, че при бягство на група от затвора, бил убит английски офицер. Виждахме се няколко месеца с него, после ме преместиха на друг етаж. Другият ирландец, се казваше Майкъл О'Рурк. Двамата бяха приятели. Майкъл беше от по-рано в затвора. Той имал работилница и поправял леки оръжия. Много малко неща знаем за противоречията, които съществуват в Британската империя и по-специално за ирландците.
Разговарях по-късно с един негър от Нигерия - самотен, тъжен. Вероятно задържан заради наркотици, както повечето затворници. Разказах му за ирландците от ИРА, които може би чакат доживотни присъди и за други затворници с тежки съдби. Той видя, че неговите кахъри не са толкова големи. След това ми беше написал едно писмо и го пъхнал под вратата на килията ми. Той се казваше Кюнле. Написал: "Нека ветровете винаги да духат в гърба ти, нека винаги твоите песни да се пеят" и така нататък.
- Ирландците ли бяха най-голямата група?
- Имаше и много италианци. Един от тях беше известният Микеле Синдона (сицилианецът Микеле Синдона е член на Коза Ностра - б.а.). Той беше свързан с Банка Амброзиано. Беше на 67 години. Срещнах го, когато вече имах право да общувам с другите - бяхме хора с оранжеви дрехи. Всички бяхме под една черта. Взех си учебник по италиански от библиотеката в затвора и изкарах при него един кратък курс. Имаше много италианци, за които Синдона беше символ.
Колумбийците бяха другата голяма група. Те бяха хубави селски момчета и до един арестувани заради наркотици. Всички бяха шахматисти, играеха шах. Като чуеха Юнион Совиетика, мед им капеше на сърцето.
Запомнил съм и един хърватин, също арестуван за наркотици. Той беше младо момче и разказваше, че като употребява наркотик и всичи цветове стават много по-ярки, всичко заблестява.
- С какво ви хранеха?
- Храната беше редовна, тези изкуствени американски храни, които вече навлязоха и у нас. Котлети и всякакви опошлени химически храни, които не са непременно вредни. Всеки ден ни даваха портокал или ябълка. Разбрах, че и в затворите яко се краде. Най-напред храната се донася от кетъринговата фирма. След това се разпределя в кухнята. Мен също ме сложиха да разпределям храната. Покрай това получих един от малкото комплименти - казаха ми:"Ние знаем, че ти не крадеш." Работех в т. нар. кухня - един коридор, в който донасяха храната и там я разпределяхме.
- Колко време изкарахте зад решетките?
- От втората половина на септември 1983 до 11 юни 1985 г. През това време се явявахме 10-ина пъти на съд за изясняване дали имам дипломатически имунитет. Смея да кажа, че за разлика от нашето законодателство, там съдиите са особена категория хора, сигурно не всички са абсолютно честни, но в моя случай съдията Бродерик беше почтен човек. Още на първото гледане на делото през ноември-декември 1983 г. постанови, че имам дипломатически имунитет. Двамата, които ме охраняваха, попитаха: "Е, какво сега, да му свалим ли белезниците?!" Разбира се, последва обжалване.
- Осъдиха ли ви?
- Присъда така и не получих. Целта на ФБР беше такава дейност като моята да няма. Това е неоспоримо. Те искаха да бъда осъден, защото само присъдата означава доказана вина. По-младият ми адвокат каза: "Разбери, те искат присъда, защото по теб са похарчени пари." Имало е и външно наблюдение, а то е много скъпа услуга.
- Колко време са ви разработвали?
- Още от първия мандат в САЩ. Първо, те подслушват всичко. Така се прави навсякъде. А във всички дипломатически колонии, както и в нашата, щом пристигне някой, вече всичко се знае за него - защо идва, кой е той. Службите могат да предположат кой е интересен за тях.
- Вие как научихте, че се подготвя освобождаването ви?
- Към края на 1984 г. ми беше подсказано от нашия консул, спомена, че се готви размяна. Първо знаех, че държавата стои зад мен и психологически бях готов за всичко. Адвокатът също ми беше казал, че ако ме осъдят, я остана една година, я не.
- Кой водеше преговорите?
- Немският адвокат д-р Волфганг Фогел ръководеше преговорите за размяна на мен, Мариан Захарски, професор Цее и Алис Майкълсон. Захарски е поляк, бил е шеф на смесена американо-полска фирма и е придобивал такава информация, за която руските генерали се хващали за главата, толкова уникална е била. Професор Цее е бил научен работник и сътрудник на службите на ГДР. А Алис Майкълсон е била куриер на руснаците.
- Срещнахте ли се лично с д-р Фогел?
- Той дойде при мен в затвора, за което бях предварително уведомен. Носеше едно кратко писмо от майка ми, за да го разпозная и да му се доверя. Разбрах, че се готви нещо и бях по-спокоен. По-късно научих, че на 26 ноември 1984 г. е постигнато съгласие да се проведе размяна на "пакет от трима" - Захарски, Цее и аз. След това американците са поискали да бъде изключен Цее, който бил принуден да поиска убежище в САЩ. По-късно той променя становището си и пожелава да се върне в ГДР. Оказа се, че се опитали да вербуват и Захарски, но той протестирал. Накрая в "пакета" беше включена и Алис Майкълсон.
- Как стана самата размяна?
- Една ранна утрин надзирателят ми каза: "Ставай и се обличай". Отведоха ме в голяма килия, там вече имаше двама мъже - Цее и Захарски - за мен все още непознати. Сложиха ни белезници и вериги през кръста. Вкараха ни всеки в отделна кола. Потеглихме в колона. Заедно с охраната бяхме общо 5-6 коли и така пресякохме Ню Йорк. Във военна база в Ню Джърси се качихме в самолет, към нас се присъедини и Алис Майкълсон. Шумът беше голям и ни дадоха тампончета за уши. Отказах храната в самолета, не ходих и до тоалетна. Кацнахме през нощта във Франкфурт. Откараха ни в един физкултурен салон в американска военна база. От коридора през стъклена бариера ме наблюдаваше стража. После излетяхме и кацнахме в Берлин. Чакаше ни едно бусче. Трябваше да ни разменят срещу 23-ма души. Сред тях е имало поляк, който се беше отказал и затова забавиха процедурата. Бусчето спря, взехме си в кашони багажа. Бях облечен с костюма, с който бях, когато ме арестуваха. Преоблякохме се още в затвора, там оставихме оранжевите костюми. Бях с мръсната риза, събрала многомесечен прах. Тръгнахме по моста Глинике, от другата страна ни очакваха. На този мост се правеха рамените, а първият, преминал по него, е Рудолф Абел (съветски шпионин в САЩ - б.а.). Отидохме в зала с три-четири масички, там имаше кратко посрещане. После на другия ден с техен самолет се прибрах в България.
- Доколкото знам, и тук са ви проучвали да не сте вербуван от американците?
- Сигурно са ме проверявали, в тази връзка не съм проявявал никакво любопитство. Имам приятел от 2-ро главно управление на ДС по американска линия, който често ме питаше: "Защо те освободиха?" Казвах: "Не знам, това е твоя работа."
- Съжалявате ли за избора на професия?
- Не, защото всичко е политика и разузнаване.

Кариера

ПЕНЬО КОСТАДИНОВ е роден е в карнобатското село Кликач. Завършва езиковата гимназия в Ловеч с френски език. Става машинен инженер в Института по хранителна промишленост в Москва. "Два пъти съм ходил на бригади в целината и в строителството в Подмосковието - спомня си Пеньо Костадинов. - Използвах това време и за екскурзии из Кавказ."
Работи в научен институт по хранително-вкусово машиностроене в Стара Загора. През 1970 г. го привличат към Научно-техническото разузнаване. "Предполагам, че са подходили към мен, защото имам техническото образование и имам някаква представа от езици - английски, френски и руски."

Азбучни правила

"Бивш наш президент казваше, че политиката е мръсна работа - припомня си Пеньо Костадинов.
- Не считам, че е така, всичко в живота всичко е политика и всичко е разузнаване. От историята е известно, че търговците са били първите разузнавачи. Ключовата дума е информация."
Като разузнавач с дълъг опит Костадинов споделя основните правила в работата на разузнавача: "Първото правило на разузнавача е да говориш, когато те питат. Второто е, когато се отива на среща, човек да има предварителна информация за какво ще става дума и да извърши подготовка по въпроса. Днес има интернет, който е нещо много положително. По наше време трупахме информация в библиотеките и чрез личните отношения."
Пеньо Костадинов не е запомнил първата си задача като кадър на Научно-техническото разузнаване. "При нас понякога беше важно само да разберем къде се намира даден научен институт или разработка - обяснява той. - Отначало ни включваха в нещо дребно, например да намерим някой адрес."
Набирането на агентурата според Костадинов е подчинено също на правила, макар че всеки го прави, както може. "Според мен - допълва той - всеки търговски служител, всеки, който е отишъл на специализация, на практика събира информация. И до ден днешен и в бъдеще ще е така. Един научен работник прави това, което и разузнавачите, но при нас работата с хората е по-силно застъпена и това е постоянен ангажимент."

 

 

 

Коментара ()

Вашият коментар