В СССР разходите за генериране на шум в ефира надвишавали двойно бюджета за нормалните радиопредавания

Радио "Свободна Европа" обяви, че в опит да подсили медийния пейзаж в България и Румъния отново ще предава за двете страни от есента.

Новината предизвика противоречиви коментари у нас. Докато едни виждат засилване на чуждото влияние върху медиите в страната, за други тя е направо завръщане към идеологическото противопоставяне от времето на Студената война. И действително за българите спомените от радиопредаванията на "Свободна Европа" са свързани с цензура, заглушаване и преследвания на слушателите й. Още повече че заедно с бившия СССР България е държавата, заглушавала най-строго и продължително тази радиостанция. На практика нашата страна

последна изключва заглушителите

Радио “Свободна Европа” излъчва първото си предаване от Мюнхен още на 4 юли 1950 г. за Чехословакия, а в СССР малко преди смъртта си Сталин лично разпорежда създаването на съоръжения за заглушаване, за да се опита да блокира предаванията. Целта е да се индуцират в антената на слушателя електромагнитни трептения, които съвпадат по честота с тези на "противниковия" предавател и са модулирани със смущаващи сигнали, правещи приемането невъзможно.

Аналогични системи за техническа цензура действат и в другите социалистически страни. Любопитното е, че в Унгария, Румъния и Югославия скоро след смъртта на Сталин се отказват от заглушителите. Те обаче продължават да действат на териториите на Полша, Чехословакия, ГДР и България. На свой ред западните радиостанции използват висока мощност и множество честоти за преодоляване на изкуствените смущения.

Друга интересна подробност е, че за разлика от другите държави от Източния блок, в Полша вместо обичайния шум радиопредавателите, предназначени да смущават западните станции, излъчват забавна музика.

Куриозен факт е, че във всички изследвания, посветени на радиоразпръскването от времето на Студената война, се отбелязва, че предаванията на български са заглушавани най-много. Така например в доклад на Радио “Свободна Европа” от 1968 г. пише:

"България е най-големият нарушител

сред източно-европейските страни. От 9 станции, излъчващи на български език, 7 са заглушавани. България също е единствената страна в Източна Европа, заглушаваща Ватикана."

Освен това според същия документ върху всяка честота, на която се излъчва програмата на български език, работят по шест или седем станции, излъчващи смущения.

У нас още навремето са известни местоположенията на някои от съоръженията, предназначени

да спират "вражеската пропаганда"

Например тези до Костинброд, в село Столник, Елинпелинско, и дори в самия център на София - на покрива на сграда на площад “Славейков” (последния етаж над кино “Култура”), във Варна (последният етаж над хотел “Сплендид”), Пловдив, Русе...

“Най-вражеска” радиостанция за тогавашните български власти безспорно е Радио "Свободна Европа". У нас нейните предавания се заглушават без прекъсване от 1952 до 1989 г.

Все пак в крайна сметка борбата с чуждестранните радиостанции е призната за неефективна и завършва в годините на перестройката. В писмо до Политбюро на ЦК на КПСС от 5 септември 1986 г. секретарят на ЦК Егор Лихачов и председателят на КГБ Виктор Чебриков рапортуват: “В различна степен ефективността на заглушаване обезпечава заглушаване на предаванията на около 30% от територията на Съветския съюз, в която живеят около 100-130 млн. души, много вътрешни райони на страната не се покриват от радиозащитата,

а ефективното заглушаване в редица от големите градове в централна Русия, прибалтийските и закавказките републики е по-ниско в сравнение със средното за страната.”

На 30 ноември 1988 г. всички заглушители на територията на СССР са изключени. Парадоксално, но у нас официално те са спрени по-късно.

В секретна шифрограма от 15 декември 1988 г., публикувана от Комисията по досиетата на бившата Държавна сигурност, агент "Петров" с тревога докладва: “Чехословашката делегация ни уведоми, че в ЧССР се подготвя решение за спиране на заглушаванията на радиопредаванията, включително и на радио "Свободна Европа"... При създалото се положение НРБ остава единствената страна, която заглушава радиопредавания.”

Въпреки че преустановяват работа в средата на декември 1988 г., окончателното решение за премахването им на секретариата на БКП е от 23 март 1989 г. и влиза в сила със задна дата - от 1 януари същата година.

В същото време официални съветски документи свидетелстват, че разходите за радиозаглушаването, което обикновено се наричало

"закриване

на честоти"

са били значителни. Причината е, че всяка антена за заглушаване представлява мощна радиостанция, състояща се от няколко десетки предавателя на къси вълни.

Блокирането на приемането е било контролирано от КГБ, който на свой ред докладва на ЦК на КПСС, че заглушаването е скъпа и тежка процедура и неговата ефикасност е съмнителна. Документални доказателства за това привежда Симо Миконен в своята книга "Кражбата на монопола на знанието: Съветската реакция на радиопредаванията на САЩ през Студената война" (2010 г.).

Според тях през 1958 г. ЦК на КПСС вече се оплаква, че парите, давани за заглушаване, са повече от сумата, изразходвана за вътрешно и международно радиоразпръскване. Затова, заради ограничените ресурси, властите поставят приоритет на заглушаването въз основа на местоположението, езика, времето и темата на западните предавания.

Когато в Полша заглушаването е преустановено през 1956 г., правителствен говорител заявява, че годишно за него се харчат 83 млн. злоти, което се равнява на 1,4 млн. долара. Разходът на пари и квалифициран труд според него е достатъчен за производството на електрическа енергия за един средноголям град. През 1981 г. Би Би Си пресмята, че само четири дни заглушаване струват на руснаците колкото са разходите за руската служба на Би Би Си за цяла година.

Литовският изследовател Римантис Плейкис, създател на сайта "Радиоцензура", пък разказва пред руската редакция на Би Би Си, че

заглушителните станции в СССР са били два вида

- 81 местни, които създавали смущения в радиус от няколко десетки километра, и 13 "далекобойни", излъчващи насочен сигнал на разстояние до 2000 километра. Тези последните са били разположени в околностите на Москва, Ленинград, Киев, Свердловск, Куйбишев, Ташкент, Краснодар, Ереван, и Алма Ата. Общата мощност на съветските заглушители е била около 16 хиляди киловата или над два пъти повече от тази на обикновените радиопредаватели, разположени на територията на огромната страна. Според данните на Плейкис заглушителите с голям обсег често се насочвали и зад граница, за да помагат на други "братски" страни срещу западните радиостанции.

В усилията си да блокира приемането на западни програми съветското правителство нарежда производителите на радиоапарати да премахнат всички компоненти, позволяващи

приемането

на "опасните" диапазони

от къси вълни. Потребителите обаче се снабдяват лесно с необходимите резервни части от черния пазар.

През годините на Студената война политиката на заглушаването се променя в зависимост от международното положение. В Съветския съюз например особено активно се пречи на излъчванията на радио "Свобода" и "Гласът на Израел" в сравнение с тези на "Гласът на Америка", Би Би Си и “Дойче Веле”, които се смятат за по-малко опасни.

Успоредно с мерките по заглушаването КГБ и разузнаванията на Варшавския пакт проникват в радиостанциите и дори прибягват до насилие, опитвайки се да сплашат персонала на Радио "Свободна Европа и Радио “Свобода”. Един от най-ярките примери е с кореспондента на българската служба Георги Марков, който е убит в Лондон през 1978 г., очевидно от българското разузнаване.

На 21 февруари 1981 г. огромна експлозия разтърсва централата на радио “Свободна Европа” в Мюнхен, ранява шестима служители и причинява щети на сградата за 2 млн. долара. Когато през 1989 г. архивите на Щази са отворени, става ясно, че атентатът е извършен от група международни терористи под ръководството на Илич Рамирес Санчес, по-известен като Карлос Чакала, и са платени от румънския диктатор Николае Чаушеску.

Освен всичко заглушаването на западните радиопредавания всъщност означава мълчаливо признание за поражение в идеологическата борба. Комунистическото правителство не може да отговори на аргументите на противника, а се опитва да запуши ушите на собствените си граждани, с което признава, че няма разумен отговор на критиките.