Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Тея, дъщерята на Боян Петров: Случило се е нещо мигновено. Той не би чакал някой да го спасява

l От малка знаех, че татко изкачва върхове и винаги се връща

l Всички сме смъртни, но неговият силен дух и безумен късмет го спасяваха дори когато бе на ръба

l Не съм се страхувала за него. Бях дете и дори не разбрах за рака, а диабета не го взимах на сериозно

l Ако можеше да избира, той би останал завинаги в своя дом - планината

Tея Петрова винаги се е гордяла със способността на своя баща да буди възхита у всички. 20-годишното момиче е дъщеря на Боян Петров - единствения българин, стъпил на 10 от 14-те осемхилядника на планетата, който през май изчезна при своя щурм на върха Шиша Пангма.

Тея живее в Швейцария от 7 години и в момента учи психология в Университета на Лозана. Тя прилича на своя родител не само външно, но и по това, че е наследила от него организираността и неспособността да бездейства, любовта към природата, планината, фотографията и рисуването. В интервю за "168 часа" Тея изрази увереност, че ако Боян е имал избор, със сигурност е щял да предпочете, както сега, да остане завинаги във вечните снегове на Хималаите. В планината, която е била неговият истински дом.

- Тея, има ли у теб все още надежда, че може да стане чудо и баща ти да се върне от Шиша Пангма? Дали може да се повтори историята на американския алпинист, който успява да се завърне оттам след три месеца в неизвестност?

- Предполагам, че има някакъв шанс, но той е доста малък. Този американски алпинист е имал много късмет, но все пак си остава доста рядък случай. Предпочитам да не се настройвам за такава развръзка и да мисля по-реалистично, за да не съм разочарована накрая.

- За първи път в историята се направи такава мащабна спасителна операция за алпинист. За Боян Петров бяха написани дори стихотворения. Изчезването му доказа колко е бил важен за всички със своите подвизи и със своя несломим дух. Това накара ли те да се гордееш още повече с него?

- Винаги съм се гордяла с него. Помня, когато бях във 2-и клас и той дойде в моето училище, за да направи презентация за алпинизма пред децата от моя випуск, дирекцията и учителите... После бях любимка на всички учители и непрестанно всички ми казваха колко страхотен баща имам. Тогава за първи път го осъзнах. Впечатлява ме и ме радва това, че хората толкова много му се възхищават. Самата аз му се възхищавам.

- Покрай издирването му имаше и негативни коментари относно безразсъдството на алпинистите по принцип и това, че самонадеяността е накарала баща ти да тръгне сам нагоре. Какво би отговорила на тези критики?

- Избягвах да чета негативни коментари, защото за мен са безсмислени. Те са дело на хора, които не познават баща ми и затова им е най-лесно да критикуват. Той не бе безразсъден. Неговата тактика бе да действа самостоятелно. Според мен никой не може да го критикува за това какво прави и как го прави. Когато е постигал успехи, всички са били доволни, случва се обаче нещата и да се объркат, както в случая, но това не значи, че трябва да започват да се правят негативни коментари. Никой не знае какво е станало там горе, най-вероятно няма и да се узнае. Можем само да гадаем. Така че, според мен, станалото изобщо няма как да се критикува. Всеки човек си има различна страст, която понякога е трудна за откриване. Баща ми намери своята много рано и целеустремено я следваше и вървеше в тази посока.

- Това, че той така и не бе открит, как те кара да се чувстваш?

- Къде е си остава загадка. Смятам, че е по-добре, че не бе открит, отколкото да беше намерен, но с лоши новини. Ако той имаше избор, би си останал там. Без съмнение. Това за него си е дом.

- Мислила ли си какво би могло да се е случило с него?

- Да. Мисля, че е било нещо мигновено и непредвидено, нещо като падане. Ако е било лошо времето или е бил контузен, е щял да остави следа. При всички положения би дал всичко от себе си, за да слезе. Той не би останал да чака дълго време, за да го намерят.

- Кога двамата се чухте за последно и какво си казахте?

- Чухме се на 9 април, когато си говорихме по-дълго и общо взето се разбрахме кога ще се видим това лято и какво ще правим. После се чухме отново на 10 април сутринта, преди да замине, за да му пожелая успех.

- Кои са най-важните уроци, които ти е предал като твой баща?

- Че късметът съществува, но за да успея, трябва да се трудя много. Всеки ден да правя нещо, което да ме доближава до целта. И да спортувам.

- Как винаги е изглеждал той в твоите очи?

- Усмихнат и в добро настроение. Много активен. Никога не можеше да седи със скръстени ръце.

- По какво приличаш на него? Наследила ли си неговата борбеност?

- Физически много си приличаме, най-вече в очите и бузите, особено като бях по-малка. Той може да рисува, което най-вероятно е наследил от баба ми. А аз съм го наследила от тях двамата. По характер също приличам на него.

Наследила съм и любовта към природата, планината, фотографията и това, че винаги имам нужда да правя нещо, да съм навън. Не обичам много да мързелувам. Също така като него съм много организирана. Бих казала, че донякъде имам неговата борбеност.

- Многобройните експедиции на Боян през времето как ти се отразяваха - притесняваше ли се за него, беше ли винаги в готовност за лоши новини, освен за геройства?

- Бях спокойна, че той винаги се връща. От малка бях свикнала, че татко изкачва върхове. Не съм знаела, че това може да е много опасно, а и той не е говорил за планината по негативен начин, напротив. Той винаги се е връщал. Досега не бях имала много притеснения.

- Като истински сървайвър баща ти два пъти преборва рака, катери се с диабет, преживява няколко катастрофи, като в една от тях едва не загива. Как обаче ти преживяваше всички тези критични моменти?

- Била съм много малка и никой не ми беше казвал, че той е имал рак. Бях много изненадана, когато научих. Диабета му пък никога не съм го взимала на сериозно, тъй като баща ми не се е съжалявал изобщо. Болестта бе просто част от всекидневието му. Не мога да кажа, че съм имала сериозни притеснения.

- Определено в един момент той успя да накара хората да повярват, че е безсмъртен. Ти вярваше ли също в това?

- Силен дух, добра физическа форма и оптимизъм със сигурност са му помагали да оцелее дори когато е бил на ръба. Имал е и безумен късмет, както когато пропадна в ледена цепнатина. Всички сме смъртни, просто той е имал физически и психически качества, които са му помагали да оцелее.

- Баща ти успя ли да увлече и самата теб по алпинизма?

- Не точно по екстремния алпинизъм, но обичам да ходя в планината.

- Двамата впускали ли сте се в общи приключения нагоре?

- Качвали сме се на Мусала, Черни връх и Копитото. Ходили сме по много планини и пещери заедно.

- Това, че ти живееш в Швейцария и двамата сте разделени от разстоянието, някога пречело ли е на връзката ви като баща и дъщеря?

- Не, чували сме се много често, пращали сме си много снимки и сме се виждали всеки път, когато съм се прибирала.

- Какво учиш в Университета на Лозана?

- Психология.

- Колко често се връщаш в България?

- Около три пъти в годината.

- Ако имаше възможност да се видиш или чуеш отново с баща си, какво би му казала?

- Бих му казала, че съм си купила камерата, която му казах, че искам. И че ще снимам филми за пътувания с нея. Нещо, което отдавна се карам да направя и за което той ме е насърчавал.

Още четете: 

Боян Петров тръгва към върха с думите: Чувствам се много силен!

Боян Петров, спи спокойно, великане!

Коментара ()

Вашият коментар