Сега нали смениха шибаното време в Соединные Щаты Америки и всичко се обърка. Ставам по тъмно и тръгам на работа, за да установя в шибания трафик, че съм тръгнала с един час по-рано заради стрес и объркване в ужасна мискалкулация накъде трябва да дърпам шибаните стрелки на часовника. Както и да е...

Спирам да пия кафе извън магистралата, псувайки тихично и нежно хората измислили смяната на времето. Докато си пия шибаното трето кафе в досадния Старбъкс, ми звъни училището: „Г—жо Кристи, синът ви си е забравил очилата в къщи и не може да вижда от дъската, дали може да му ги донесете?” Да бе, ей сега се затичах да му нося очилата! Той едва си отвори очите заради шибаната смяна на времето и се благодарете, че въобще е на училище, казвам си аз на ум.... А на тия от училището любезно им отговарям –„Ами сложете го на преден чин, за да вижда, аз какво мога да направя, докато съм в шибания трафик заради американската мечта?”

Както и да е...Пуфтя, сумтя... и чакам петъка най-после да свърши, защото ще има купон. Ще се виждаме с едни приятели дошли от Канада и ще има голямо парти на час и половина път от нас, но кво толкова, това е Америка, където за да се предвижиш от точка „а” до точка „б” в час пик е все едно да превземеш Сталинград. Както и да е.

Преди партито решавам да си купя кафе, щото тази смяна на времето наистина ми е изпила жизнените сили. Глупавият паркинг пред Старбъкс е обичайно препълнен от нещастници като мен, които трябва да пият кафе, за да продължат да мърдат, заради скапаната смяна на времето. Виждам две свободни места, пред мен има един и той да паркира и какво прави той? Кретенът паркира по средата на двете последни места! По средата, бе!

При други обстоятелства щях да се разкрещя, но поради шибаната смяна на времето нямам сили. Просто се връщам в къщи, за да се приготвя за партито. След обичайното суетене и поскарване, обитателите на къщата най-после се намъкват в колата, всеки с електронното си устройство, да ходят на парти. Героически издържат задръсения трафик и стигат с много мъки до мястото на партито, за да установят, че къщата е тъмна и че там няма никой. Проверяваме сконфузено в ТИЛИФОНА и виждаме, че партито е било за събота, за другия ден! Примирено си казваме, че токова тъпи хора като нас няма на света и потегляме обратно по Голготата на шибания трафик. Пристигаме изтощени в къщата и всеки попържвайки се оттегля в своята си стая, защото 3 часа в една кола е прекалено много време за соушълайзинг, особено след като всеки има различни музикални и политически вкусове....

Както и да е... Викам си утре ше се наспя и ще съм нормален човек... Да, ама не. Поради шибаната смяна на времето се събуждам в шест часа! О, защо сте тъй жестоки към мен, богове и всякакви други безполезни твари???

Шест часа е егати шибаната тъмница. Какво да прави човек в шест часа сутринта в събота освен да си пререже вените?! Както и да е. Пия две кафета едно след друго и чета тъпия Фейсбук и си викам, ще направя невъзможното—ше ходя на фитнес, в групата по аеробика в 8 часа. Викам си, няма да е навалица, щото няма луди като мен да са будни по това време. Слагам си фитнес одеждите и пристигам в салона. И какво да видя?! Салонът е много по-препълнен от обикновено, толкова препълнен, че няма място човек да се развихри в аеробиката...

Гледам ги тези луди хора и се питам – какво по дяволите правят там??? Аз поне имам причина! Кисело обръщам гръб и се махам. Толкова много народ не мога да понеса на едно място в 8 часа сутринта. Отивам да се разходя до залива, там няма хора –там е пусто и прекрасно. Само има един стар рибар с голяма брада. Минавайки покрай него го питам дали е хванал нещо. А той ми отговаря -„Аз не съм тук за да хващам неща. Аз съм тук, за да изпускам пара...” „И аз така,” отговарям му аз и двамата си намигваме и усещам как настроението ми се оправя...

*От фейсбук