Тази година се навършват точно 80 години от първото публикуване на книгата "Хобит", която е началото на пътя, отвел Дж. Р. Р. Толкин до това да се превърне в баща на фентъзито.

Още приживе авторът споделя в писмо до свой приятел: "Да се превърнеш в култова фигура, докато си още жив, боя се, изобщо не е приятно. Не смятам, че това е причина да се надуваш, поне в моя случай ме кара да се чувствам извънредно малък и жалък." Всъщност Толкин обича феновете си и дори отделя часове всеки ден да отговаря на стотици писма, но не обича славата като такава. Той предпочита да живее тихо и спокойно и единствено копнее да бъде оставян на мира, за да се потопи в своя свят. Толкин никога не крие, че създава всичките си истории не за пари, нито за одобрение, а за лично удоволствие.

Първоначално той дори не планира да издава "Хобит". Емблематична е историята на книгата. В задълбочената биография на писателя, съдържаща части от дневниците и писмата му, изследователят Хъмфри Карпентър цитира спомена на Толкин, как докато оценява изпитни работи на студенти, му хрумва идеята за книгата: "Един от кандидатите милостиво беше оставил празна страница (най-хубавото, което може да се случи на член на изпитната комисия) и на нея аз написах: "В една дупка в земята живееше хобитът." В съзнанието ми имената винаги създават историята. В крайна сметка реших, че ще бъде най-правилното да разбера какво всъщност е "хобит". Но това беше само началото."

Години след издаването на книгата Толкин признава: "Аз действително съм хобит – по всичко, освен по размера. Харесвам градини, дървета и орни земи, пуша лула и обичам вкусна проста храна, а презирам френската кухня. Обичам гъби, имам простичко чувство за хумор, лягам си късно и ставам рано. Не пътувам много-много." Интересно е да се отбележи, че самият автор първоначално е против каквито и да било филми по книгите си. Той едва ли може да си представи какви успехи някой ден ще постигне поредицата "Властелинът на пръстените" на голям екран. Карпентър пише: "Толкин бил много зле настроен към „адаптирането на истории" и вярвал, че този процес неизменно ги редуцира до чисто човешкото им и следователно най-тривиалното ниво." А авторът не желае това, той е перфекционист и се страхува от каквито и да било промени по текстовете си. Все пак години по-късно той се решава и подписва договор за екранизацията на "Хобит" и на "Властелинът на пръстените". До реализация обаче ще се стигне почти 40 години по-късно, след като правата се прехвърлят от компания на компания, без някой да се осмели да осъществи такъв мащабен проект. Добре че Питър Джаксън е прекалено смел и прекалено влюбен в книгите на Толкин.

 Факт е обаче, че дори след главозамайващия успех на поредицата наследниците на Толкин не са доволни от комерсиализацията на творчеството му. През 2014 г. синът му Кристофър споделя пред в. "Монд", че филмите са унищожили дълбочината и философските послания в произведенията: "Толкин се е превърнал в чудовище, погълнато от собствената си популярност и абсорбирано от абсурдността на нашето време. Огромната бездна между красотата и сериозността на неговото творчество и това, в което то е превърнато, ми идва в повече. Комерсиализацията понижи естетиката и философския принос на това, което той създаде, до нула."

Всъщност именно такива са страховете и на самия автор, който първоначално не желае по книгите му да се правят каквито и да било адаптации. Той просто се изнервя, ако няма контрол над дори най-малката промяна в своята история. Всъщност това е и причината да пише "Властелинът на пръстените" цели дванайсет години. Първоначално планира да я завърши за година-две и това да бъде книга малко по-голяма от "Хобит", най-много един том. Така и обещава на издателите. На тях обаче им се налага да го чакат години наред да пише и после още няколко, за да редактира и доизпипва текста си. Когато ръкописът е готов обаче, издателите като че ли се изплашват от обема и сложността на историите. Някои дори предлагат на Толкин да съкрати доста историята, убедени, че почти никой читател няма да е в състояние да я прочете в този вид. Тогава той споделя пред близки: "Изпитвам ужас от публикуването, защото ще бъде невъзможно да не обръщам внимание какво се приказва. Оголих сърцето си, за да стрелят по него." За щастие на почитателите Толкин отказва да съкращава и си избира други издатели.

Той може да си позволи този лукс, защото винаги пише преди всичко за себе си и не е готов да прави компромиси заради пари или слава. Всъщност авторът признава, че пише историите си най-вече за да задоволи желанието си да създаде "свой език". Тази негова мания го завладява още докато е студент. Той изучава множество езици – руски, френски, латински, но също така средновековен уелски, готски, старогръцки, фински, страоисландски. Години наред той посвещава на хобито си да създава измислени езици, като някои от тях развива да доста високо ниво на сложност. Хъмфри Карпентър обяснява: "Самият той усещал, че това е "безумно хоби", и не очаквал да намери публика за него. Но понякога пишел стихотворение на този език и колкото повече работел по него, толкова повече се убеждавал, че се нуждае от "история", която да го подкрепя. Установил, че за да постигне някаква степен на сложност на тези си творения, трябвало да създаде "история", в която езиците му да се развиват."

 Всъщност привидно Толкин води съвсем обикновен живот. Необикновеното се случва във въображението му. Карпентър разсъждава: „Работил като професор по староанглийски в продължение на двадесет години, сетне бил избран за Мъртънов професор по английски език и литература, заживял в традиционно оксфордско предградие, където прекарал и първите си години като пенсионер, после се преместил в безличен морски курорт, след смъртта на жена си се прибрал в Оксфорд и накрая починал мирно и тихо на осемдесет и една години.

Водил обикновен, с нищо незабележим живот, характерен за безброй други учени; живот с блестяща академична кариера наистина, но в изключително тясна професионална област, която не представлява кой знае какъв интерес за лаика. И това би било всичко – ако не беше странният факт, че през тези години, които привидно нищо не се случило, той написал книги, превърнали се в световни бестселъри, книги, запленили въображението и повлияли върху мисленето на няколко милиона читатели. Странен парадокс е, че "Хобит" и "Властелинът на пръстените" са творение на скромен оксфордски професор, чиято специалност е уестмидландският диалект на средноанглийския, и който водел спокойно съществуване в предградията, където отглеждал децата си и се грижел за градината."