Прибирам се в 4 сутринта от Фермата. Нямам търпение да кажа на възглавницата ми колко я обичам и че като остане време, най-после ще направим онази екскурзия до Дубровник и Плитвичките езера. Очите ми се затварят, затова слушам Пинк. Всяка жена умее да крещи, но Пинк го умее най-добре. Тъкмо се мъча с височините на „Try”, когато ме спират полицаи на Владая. Искат ми документи, което е окей, понеже аз документи имам. Виж, ако ми бяха поискали карфиол, това вече щеше да е сложно. Продължавам към дома с чисто сърце. Влизам през Бояна, когато зад мен се лепва патрулка с включен буркан. В първия момент решавам, че органите на реда просто искат да ме поздравят, дори им пускам аварийки, за да продължа закачката. Няколко секунди по-късно се изравняваме и впечатляващ екземпляр с размерите на секвоя ми маха да отбия. Пак ме молят за документи (тия нямат никакво въображение, казвам ви) и ме питат дали съм употребил алкохол. „Не, за съжаление“, мисля си аз, но в интерес на истината, изричам само „Не“.
Влизам в София с едно отворено око, тъй като другото отдавна сънува как ловя костур с Венета Райкова на Сатурн. Завивам по „Нишава“ и, оп, изненада – пак ме спират. Бахму майката, това е някакъв флашмоб! Че аз за една вечер си имах повече взимане-даване със закона, отколкото Маргините, Митьо Очите и братя Галеви за цял живот! Пак си подавам документите, които не са се променили кой знае колко през последните 15 минути, и се прибирам вкъщи. Този път наистина. Отварям вратата на спалнята и съм толкова пребит, че забравям да й кажа колко я обичам.