"Службата в армията е тежка, но за сметка на това е продължителна" - с този анекдот, приличащ на епитафия, посрещаха уплашените новобранци в армията, преди тя да бъде заместена от професионална.

Всъщност задължителната казарма у нас била тежка и непривлекателна за войниците още от създаването си. Това казват пред “168 часа” военни историци и етнолози.

У нас за едни престоят във войската е “ковачница за мъже”, а за други - загубено време и средство за унищожаване на свободния дух у младите мъже. По правило мнозинството от защитниците на въвеждането отново на военната повинност обикновено са жените или тези, които не са служили, докато преминалите през тази нелека школа обикновено не се застъпват за връщането й. Основните елементи като бойна, строева и физическа подготовка, сутрешна и вечерна проверка, наряди, вдигане под тревога, остригването и т. н., които

вгорчават най-много живота на военнослужещите,

са въведени у нас още в началото, твърдят те.

Със заповед №1 от 20 юли 1878 г. на руския императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков се създава Българската земска войска. За кратко време в армията са сформирани четири рода войски - пехота, артилерия, кавалерия и сапьори, а през 1879 г. се поставят и основите на военния флот.

На 17 декември 1879 г. влиза в сила “Привременно положение за Българската войска”, което изпълнява ролята на първи закон за въоръжените сили, които

вместо “земска” вече се наричат кратко и ясно - Българска войска

Самата дума “казарма” в българския навлиза през руски, а в самия руски се смята, че произхожда от немски (Kasarme). От своя страна там го възприемат от италианското casa d’arma, буквално "дом на оръжието".

“По времето на руската окупация, която е определена на 9 месеца от Берлинския конгрес, заедно с администрацията на новата държава се създава и Земска войска – разказва военният историк доц. д-р полк. Георги Кокеров. - Тя е на основата на опълченските дружини, които са били разположени в гарнизоните в различни градове на България. Тогава именно се организира и първата наборна армия у нас, като първи набор е този от 1856 г.”

Така в 1885 г. през казарма общо в Княжество България и Източна Румелия вече са минали над 86 000 души.

А как са изглеждали първите казарми? Според запазените описания те са били на доста добро ниво за времето си.

Ето например какво пише за казармените сгради от онази епоха военният инженер ген. Симеон Добревски:

"След освобождението на България ние заварихме в много градове и паланки турски казарми;

едни от най-хигиеничните и добри се оказаха в Шумен - сегашните пехотни, пионерни и кавалерийски казарми; турците изградили тези казарми, като доразвалили старите крепостни стени на Преслав - Добри турски казарми е имало и в София, които са били разположени в пространството между старата църква “Св. София”, военния клуб и катедралата “Св. Александър Невски”. Тези казарми са биле унищожени през 1879 г. от един голям пожар.

През лятото на 1880 год. са били определени местата на казармите по крайнините на старата София и още същото лято биле са положени основите на гвард. казарми на Орханийското шосе...

През първите години след Освобождението ни, докато в армията са били руските инструктори, били издигнати в столицата много добри двуетажни и стилни артилерийски, кавалерийски и пехотни казарми. Всички

тези казарми са широки, имат обширни дворове

и площади, което ги прави хигиенични.

...С постепенното развитие на армията се изграждаха казармите в разните гарнизони - Русе, Варна, Ямбол, Сливен, Стара Загора, Пловдив, Плевен, Търново, Самоков и другаде, Всички тези казарми са еднакъв тип: едноетажни с подвални помещения и двуетажни флангове и център на сградата. Нашите казарми имат войнишки спални - широки, високи, светли и добре стъкмени."

Разбира се, служещите в редовете на Българската земска войска, създадена малко след Освобождението на България, също полагат и клетва. Тя има следния текст:

“Аз, долуподписаният, се кълна пред Всемогущия Бог, че призован на служба в частите на Българската земска войска, ще служа честно и усърдно, изпълнявайки заповедите на началниците си, и няма да напускам своята част, докато не получа разрешение да се завърна у дома. В свидетелство на което целувам думите и кръста на Спасителя. Амин. Заклех се!”

“Набирането е ставало на принципа, който ни е познат от последните десетилетия на ХХ век, но понеже в онези години е имало повече мераклии, те ги отбират – избират тези, които да служат 3 години в армията и те минават военна подготовка така, както си трябва – продължава разказа си полк. Кокеров. - А за тези, които не са взети в армията, се организира обучение по места. На тях подофицери, които се наричали тогава унтерофицери, са им давали начална военна подготовка – да могат да използват оръжието, да могат да маршируват, да се движат в строй, във верига и т. н. Практически по този начин се обхващат всички, които са годни, само че тези, които служат в армията, са само за две години, а тези с началната подготовка, макар и за по-малко време, също са донякъде подготвени военно.

Отделно тези, които са

обучени в продължение на

4 години, се водят

като първа категория,

а още 6 години се водят в резерва, тоест през това време си стоят вкъщи като запасняци.”

Не липсват и куриози. Появили се и първите случаи на хора, които заради убежденията си отказват да ходят или напускат казармата, след като са приети в нея.

Преди 117 години един редник Георги Шопов, бил пуснат в отпуск. На 24 април 1900 г. войникът съблякъл войнишките си дрехи и ги пратил на ротния с писмо. В писмото написал: “Господине, на 15 февруари т. г. постъпих в казармата да изпълня войнишкия си дълг. Но против кого ще воювам? Против ония ли, които по образ и подобие са като мене, които са творение на същия създател, на който съм творение и аз? ...Аз воювам против злото в света и оръжието ми са добрите дела и примерният живот... Заявявам ви, че съм свободен човек и че в казармата нямам работа...”. Внукът му Нейко Хантов, както и изследователят на толстоистката комуна Васил Стефанов пишат, че Шопов преди това чел с “луд възторг книгата на Толстой “Какво трябва да правим”.

Е, както си му е редът, Шопов

незабавно бил арестуван, последвали разпити и кьотек - тогава не се церемонели особено, а по-късно след съд новоизпеченият пацифист е изпратен да служи в наказателна рота.

Оказва се, че страната ни има и свой уникален опит в организацията на въоръжените си сили, който дори е бил използван като образец от другите европейски държави.

“Отначало за казармата се следва руският модел, но през 1891 г. , когато военен министър е Михаил Савов, той приема първия закон за устройство на въоръжените сили. Този нормативен акт е бил най-модерният в Европа за времето си. И много европейски държави вземат основните положения на този закон, за да ги прилагат при тях. По мое мнение ние не сме гледали от другаде, защото сме имали вече определен опит още от 1878 г., когато се създава Земската войска. По този закон вече се строи българската армия, а военната служба в него е две години за всички младежи, които са годни и които към 1 януари на годината на призоваването са навършили 19 години. Тогава в армията са вземали през март и през есента – септември-октомври.

По същество и в годините след това, дори по време на социализма големи разлики със създадената тогава казарма няма”, казва по този повод военният историк.

Изключение в това отношение прави периодът Балканските и Първата световна война. Съвсем обяснимо наборите, които служат в тези години, са били при необичайно тежки условия.

“Важна особеност е, че в навечерието на войните за национално обединение половината от населението на България е на възраст под 30 години. Благодарение на това ние изваждаме рекордна армия по време на мобилизация. Така например към 1 януари 1918 г. армията ни

наброява 964 000 души при население от 4,5 милиона

А според някои чужди източници надхвърля милион и в някои периоди достига дори до 1,5 млн. души – 34% от мъжкото и 25% от цялото население е в армията.”

От друга страна, всеизвестно е, че в онези години армията ни е била с висок дух и той донякъде е помагал за преодоляване на неблагоприятните условия на престоя в казармата. Освен това населението масово е било много бедно и мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Военната служба е била и въпрос на гордост и престиж. Така в съгласие с тогавашните патриархални нрави, особено ако си роден на село и си негоден за военна служба, трудно е можело дори да се ожениш.

“Има обаче и една важна разлика – отношенията между войниците в миналото са били много по-добри, отколкото в по-ново време – категоричен е полк. Кокеров. - За разлика от наложения впоследствие съветски модел преди 9 септември 1944 г. няма така наречените извращения и разделението на млади и стари войници в лошия смисъл на думата не съществува.

Между наборите цари солидарност и дружба

и не е имало това, което познаваме по наше време, и то на някои места, тъй като аз където служих - в ракетна бригада, бяха много подбрани момчета. Въпреки това в началото беше повишено вниманието на командирите към тези проблеми и те се решаваха с по-силно присъствие на офицери и сержанти в казармата. ”

През годините известни промени е претърпявал и срокът на службата. Вероятно най-прецакани са били войниците, служили през 1952 г.

"Имах приятел, служил в този период, и той ми е описвал емоционално как точно преди дългоочакваното уволнение са ги сюрпризирали с новината, че трябва да останат още една година. Командирът просто им казал:

“Е, такава е службата. Сега какво, ще плачете ли?!”,

допълва д-р Кокеров.

“Трудно може да се направи ясна съпоставка между казармата по време на монархическия период и на социализма, защото икономическите условия, обществените и социалните процеси у нас са били различни. – казва в тази връзка и етнологът д-р Илия Вълев от Регионалния исторически музей във Велико Търново. - Всъщност моите изследвания на казармата са правени най-вече за времето след 1944 г. до началото на демократичните промени, но напълно мога да твърдя, че що се отнася до нейното предназначение, то не се променя и винаги е било едно – да подготви мъжа за война, да го направи войник, способен да убива и/или да умре в името на дадена цел. Като етнолог обаче ще допълня и това, че наборната военна служба или както е по-известна – казармата, у нас по-скоро се възприема като период, в който младежите възмъжават и придобиват качества, които ги превръщат в истински мъже.

Войската ни започва да се изгражда веднага след Освобождението и съвсем нормално е да има трудности в създаването на нейния команден апарат, структури, служби, сграден фонд и инфраструктура.

Разбира се, в началото е по-сложно и битовите условия

за обикновения войник определено не са били добри

Нека не забравяме и това, че през монархическия период сме преживели пет войни, две от които световни. Това също неминуемо се отразява върху казарменото всекидневие и условията, в които е отбивана военната служба. Що се отнася до взаимоотношенията между войниците, то може да се предполага, че през монархическия период те са били малко по-различни в сравнение с тези през социализма, защото самата ценностна система и мироглед на българското общество тогава е била друга. Освен това институционално армейските структури, които са отговаряли за възпитанието и духовното израстване на обикновените военнослужещи, са били различни. За времето до 1944 г. православната църква, както и другите вероизповедания (по отношение на войниците, изповядващи различна от православието религия) са имали тази грижа. След това ролята на идеологически възпитател е поета от новата армейска длъжност – заместник командир по политическата част, който пък съблюдавал прокарването и изпълнението на целите и идеите на комунистическата партия. За известно време той дори имал права и отговорности наравно с командира, което от своя страна е сериозен проблем в правилното управление на армията. Тук ще подчертая, че взаимотношенията в армията винаги са се ръководили от един основен принцип – на единоначалието, на безусловната подчиненост на нисшия по ранг и длъжност към по-висшестоящия, но за съжаление,

злоупотреби с тази подчиненост е имало

както в монархическия период, така и при социализма. Причина за това е намесата на човешкия субективен фактор, което ще рече, че разписаните по уставите и отделните правилници норми за нормално съжителство във войската лесно могат да бъдат трансформирани и наложени за изпълнение, съобразно личните разбирания на съответния военнослужещ.”