Творецът печели златен медал в Париж през 1937 г., организират първата му изложба чак за 75-годишния му юбилей

Има ли класикът признание приживе? Почитан ли е в родината си? Необичайни отговори на тези въпроси дава биографията на бележития ни художник Наум Хаджимладенов.
След като негова картина печели най-високото отличие на Световното изложение в Париж през 1937 г., когато е на 42, творецът получил заслужена слава у нас чак след 75-ия си рожден ден.
По произход Хаджимладенов е свързан с най-великата художествена школа, която е създавана в България - Самоковската. По време на турското робство Захари Зограф, първият неин представител, става един от най-добрите художници в Османската империя и заради това го викат в манастира “Ватопед” в Света гора и му
дават уникален
шанс да нарисува
иконостаса и иконите
Наум Хаджимладенов е роден на 15 юли 1894 г. също в Самоков. Баща му бил търговец на вълна, имал дюкян и бил кръстен от самия Чакър войвода.
Разказват, че още като дете непрекъснато рисувал. Първо с въглен от огнището, а после с тебешир по стените. Дори върху дървения калем - тогавашните плочки, на които се пишело в училище, той пресъздава гледки, видени из шарената Самоковска чаршия. С първите акварелни бои, които си купува, рисува българските войници край Одрин, а по-късно и бежанците от Кукуш.
Малкият Наум много рисувал и това се отразило на образованието му - повторил два пъти четвърти клас. Пръв вдъхновител и ценител на рисунките му става неговият братовчед, талантливият художник Павел Кръстев. Именно той убеждава бащата на Наум Хаджимладенов да го прати в Рисувалното училище.
Заедно с приятелите си Димчо Дебелянов и Павел Кръстев,
той отива на
фронта по време на
Първата световна война
"Били са много добри приятели с Димчо Дебелянов и Павел Кръстев - разказва пред "168 часа" внукът на твореца Евгени Слуцки. - Отиват заедно на фронта и Димчо го убиват, а после убиват и Павел Кръстев. Димчо е имал една любима картина на Наум Хаджимладенов - “Бельова черква”, дядо ми му я е подарил и днес е в музея на Дебелянов в Копривщица. Когато убиват и Павел Кръстев, също много добър художник изведнъж в София се сещат,
че не може да
пращат интелектуалците
ни на първа линия на фронта да гинат като мухи. Изпратили дядо ми да пази някакъв щаб в Ниш и така оцелява през войната."
След битката Хаджимладенов следва в Художествената академия и през 1921 г. завършва при проф. Иван Мърквичка.
Оттогава заживял в родния си Самоков и станал учител по рисуване - трябвало да се грижи за възрастните си родители.
Самоков бил силно комунистически град в онези години - под влияние на Самоковската комуна, основана от Борис Хаджисотиров, и имало неприязън към свободомислещи хора. И в крайна сметка го уволнили от училището. Казали му: "Ти си некадърник - няма да им губиш времето на децата!"
Заминал за София. Там художникът работи на свободна практика. Илюстрира десетки книги към поредицата книжки от библиотеката "България древна и млада". И “Бай Ганьо”, и “Робинзон Крузо”.
Рисува си, но
живее мизерно
В същото време се сприятелява с Боян Пенев, Владимир Димитров-Майстора, Павел Францалийски и др.
През 1936 г. се жени и чак тогава започва да рисува картини. Тогава го откриват за първи път. Проф. Стефан Баджов го препоръчал като един от най-големите ни графици и по този случай
изпращат негови
работи в чужбина
- в Прага и дори в Ню Йорк в Рьорих музеум, но той самият, понеже е много беден, не ходи никъде.
"Било през 1936 г. и от Прага му пишат писма, че трябва да отиде там, да се правят връзки, да се пише разписание - коментира внукът му. - А той просто казал: "Не ме занимавайте с глупости, аз съм учител по рисуване, това е загубена работа."
Тогава се запознава и с Владимир Димитров-Майстора. Майстора много често ходи в Самоков и отсяда в неговата къща. Заедно са ходили из Рила да рисуват.
През 1931 г. бай Наум подарил в родния си град 20 картини, които изобразяват самоковската действителност, и това сложило начало на Историческия музей в Самоков. Вероятно заради това през 1937 г. получава от цар Борис и Орден за гражданска заслуга.
През същата година се решава и България да вземе участие на Световното изложение в Париж с картини. В предварителния конкурс участват над 5000
автори със свои творби,
от които трябва да се изберат само няколко. И тогава най-големият ни изкуствовед по онова време и основател на радиото Сирак Скитник от всички картини на най-именитите ни художници (пренебрегва Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Танев...) харесал неговите творби.
Така на престижния световен форум заминава картината му "Пазарът в Самоков".

"Учудващо е, защото на нея са изобразени човек, който гони едно прасе на самоковската чаршия, а на преден план жена продава тикви - казва Евгени Слуцки. - И с тази картина отиват в културната столица на света в онези години и печели златен медал с нея. А в същото време например Бенко Обрешков, друг наш уникален художник, получава награда за графика - "Французойка на Лазурния бряг в Ница", сюжет, който няма как да не се е харесал на домакините. През 1938 г. съобщили на дядо, че заради усложнената обстановка в навечерието на войната
трябвало да отиде
лично във Франция
да си вземе медала,
но той отново отказал."
Царят също много се зарадвал на отличието на българина и на свой ред му връчил орден "Свети Александър" - Хаджимладенов е единственият български художник, удостоен с такава награда.
Но творецът изобщо не се възползвал от щедростта на съдбата и се върнал в Самоков. Наскоро преди това го сполетяла и лична трагедия - през 1941 г. жена му починала при раждане. И той от мъка зарязал квартирата си на ул. "Шипка" в София и решил да си отиде в родния град.
Там обаче никой не му обръща внимание.
"Тогава всъщност започва истинското му творчество. Прави по стотина маслени картини на месец, ама и не е мислил да ги продава. А като се сменила властта през 1944 г., го питали: "Ти какво работиш? Ами, художник съм. Е, така не може, художник не е работа, трябва нещо да работиш! Или ще чукаш камъни, или ще рисуваш плакати в самоковското кино! Това и работи в продължение на две години, докато го пенсионират с малка пенсия", разказва за този период от живота на Хаджимладенов неговият наследник.
Все пак в Самоков и в Рила идват много видни хора при него и
продължава да рисува с големите имена на епохата,
като Владимир Димитров-Майстора. Той е близък приятел и с поета Ламар, който дори увековечава в стих широката му, незлоблива душа: “Не си известен, че си много скромен, но аз познавам твоята душа и няма никога да съгреша за тебе да изкажа нежен спомен!”
И посвещава следните стихове:

Дошъл си ти със старите мадани
и с четката на стария Захари
да претвориш на Самоков олтара
от старини и вяра много стара.

Че старите ни българи под Рила
изваяли са в църквите резбите
и птиците, в лозниците превити,
дарявали са на народа сила.

Рисувай, Унче, за да те запомнят
на Самоков децата и дедите -
следите да останат незарити
до златото на писаните стомни!

Живял изключително мизерно.
Никой не се
интересувал от него, не подписвал картините си
и дори е принуден да си пали печките с тях, свидетелстват близките му.
Чак през 70-те години на ХХ век, когато наближил 75-годишният му юбилей, като мислели, че не му остава много на този свят, някой се сетил за него и го направили заслужил художник. Организират му и юбилейна изложба през 1972 г. - на практика тя е първата самостоятелна за художника.
А през 1974 г. и известният по-късно изкуствовед Ружа Маринска пише книга за него. Тогава започнали да му искат и творби за други сбирки.
Но при социализма картините нямат стойност
"Стефан Фъртунов идва при него от Габрово през 70-те години - разказва за закъснялото признание Слуцки. По онова време Людмила Живкова създава Дома на хумора и сатирата и му дава неограничен бюджет.

Така той
изкупува негови рисунки
После от Сливен идва Петър Щилянов и товари 80 картини без опис на един камион. Тогава нямаха цени картините и му плащат съвсем малко, но за 80-годишнината го направиха народен художник - Георги Йорданов видял изложените в Сливен творби, харесал ги и казва “ще го направим”. За 85-годишнината, понеже вече не останаха други награди, му връчиха и орден “Георги Димитров”. Тогава пък негови приятели се разсърдиха: "Ти си бил комунист тайно, а не си ни казвал!"
Много се чудеше дядо на тази закъсняла реабилитация - аз съм на 85 години, къде ще ги харча тези пари, казваше.
Всички се сетиха за него
и го посещаваха редовно
- Светлин Русев, Доротея Тончева, Катя Паскалева, Боян Радев, Огнян Дойнов, Трендафил Мартински... като на поклонение. А като навърши 90, го покани и Тодор Живков. Дошъл и един адвокат при него и му казал: Ти знаеш ли какво ще стане с твоите картини, като са неподписани? И така той се заел да си ги подписва - даже някои по два пъти и три пъти, не е видял, че вече ги е подписал."
Осъзнали, че някой ден творбите на иначе много продуктивния творец ще струват хиляди, съгражданите му се псуват, че не са си взели негови картини на безценица. А в наши дни те се продават за хиляди евро.
В тази връзка не
липсват и куриози
"Едно време не сме знаели, че дядо е такъв голям художник. Баба ми държеше картините му в кокошарника или в мазето. Имаше и една голяма картина между тях, която се повредила от наводнение и той я изрязал, като мислел да я довърши някой ден. Продадох малката изрезка за 1000 долара, а после видях, че е купена от една известна институция за 7000 долара. Нямаше пари за рамки - един, за да му рамкира 40 картини, му взема 10 картини. Някакъв Драган от Македония пък му отнесе картини и му оставя един електронен часовник в залог. Изчезна и така и нищо не плати. В наши дни същият Драган Христов направи в Брюксел изложба от творбите на дядо и на откриването присъства българският посланик."
В наши дни за ценителите ученикът на Мърквичка е съизмерим с Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов. Някои от платната на художника са многолюдни, пренаселени с чаровници и с парижки шик.
Ирония, неподражаема страст и колорит
привличат погледа към невероятен свят, който съществува само във въображението на твореца, за когото се твърди, че през дългия си живот е нарисувал около пет хиляди творби."Не съм нито саможивец, нито самотен, казваше приживе художникът - свидетелства краеведът Иван Ненов, който отдавна го е познавал. - Казваше: Аз съм с всички на "ти" в Самоков, и с глупавия, и с умния, и с добрия, и с лошия. И още: Достатъчно е да имаш в София двама приятели, когато единият отсъства, да намериш другия. А той имаше много повече приятели. И то какви - Илия Бешков, Боян Пенев, Майстора, Васил Стоилов, Ламар... Изключително начетен, Хаджимладенов беше на "ти" и със своите любими писатели Гогол, Толстой, Достоевски, Яворов, Съмърсет Моъм, Сервантес, които цитираше точно и винаги на място."
Наум Хаджимладенов умира на 91-годишна възраст през 1985 г. В наши дни негови творби с гордост притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Домът на хумора и сатирата в Габрово, както и частни колекции в България, САЩ, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Великобритания, Испания, Италия...